°¤ Just smilE ¤°

Comments

~Normandus-Vang
sex – love= natural escence of human being

–
~Dionneke
lust?

~wutrro
well… sport ? ^^

~RedHot69
sex-love= good fun xD
awesome shot!!

~barfbag82
sex – love = a hot time in the sack, love the spot

Попадна ми сред останалите нововъведения в Девиант-а, които от ден на ден стават все по-еднотипни и рядко намирам нещо, което да ми грабне вниманието. Сами разбирате, че и тази снимка, ясно концептуална, не се отичава с голяма оригиналност. Бих казала дори, че е най-комерсиалното нещо напоследък… Това, на което всъщност обърнах внимание и това, върху кето попадна интереса ми всъщност, бяха коментарите. Всяка една концепция има за цел да провокира. Най-често се постига друга, разична гледна точка от официална, заседнала в съзнанието като възглед по дадения въпрос. Какво става обаче, ако няма друга гледна точка, ако няма друго мнение по даден въпрос. Ако я има само истината. Черно на бяло. И си я приел, защото нямаш друг избор. Ако отговора е един и обществото го е приел. Даденост.
Секс – Любов = Елемент от начин на живот. И в това няма нищо особено , нищо претенциозно ,нищо нелогично, нищо своеобразно. Това е понятие, на което не мога да дам име, дори да е измислено вече. Понятие, което само по себе си разширява кръгозор сред масите в обществото. Понятие, което се вкоренява в идеологията за света в поколенията бавно и постепенно. Явление като всички други, които срещаш в живота си. Явление като прекомерното използване на никотин, алкохол. Така поредното напиване с приятели звучи с еднаква амплитуда като секса за една нощ. Да, обаче в акохола и никотита никога не е имало нищо ценно… докато секса едно време значеше нещо… за някого. Секса беше логичното следствие на любовта между двама души. Сега нещата могат да обръщат посоката си от юг на север, от секса към любовта… къде се получи, къде не. С един приятел си говорихме скоро за това… във въздуха нещо се промени и времето не е същото. И в това наистина няма нищо нелогично, защото епохата е нова. И всяко нововъведение отрича предходното, то го превъзхожда, то е осъвършенствана негова версия. То е удобна, улеснена негова версия, в която ти е по-комфортно, просто защото градацията означава лекота, яснота за съзнанието да си обясни нещата такива, каквито са с прости думи. Теоцентризма беше изместен от антропоцентризма и въпреки че не го унищожи, идеята за човекът- център на вселената стабилно извоюва своята позиция в човешкото съзнание като водеща – нямам нужда от своя Бог, когато аз сам мога да стана господар на живота си. Постмодернизма се освобождава от догмите на модернизма. И модернизма дълго време е играел ролята на рефер между правило и прилагането му, между ценност и опазването й, изгражда се една стабилна философия, че за да има ред и хармония в света, трябва да се спазват някои принципи. Но идеите вече се изчерпват, законите вече не действат, идеалното не означава нищо. Навлиза понятието „копие без оригинал” … но това е друга тема. И ограниченото ми съзнание ми алармира да вметна защо от нещо толкова просто като секса за една нощ задълбах толкова… просто давам отговор на въпроса как и защо се стигна до появата му. Защото това е само началото.
Бях родена края на 80-те, осъзнавам, че израствам като личност, част от света, от 2000-а година насам, но реално пораснах през 90-те. И усещам, че във вените ми текат остатъци от мъртви идеали и ще мине време, докато организма ми ги отхвърли. Ще почакам.
Jinks ft. Beautiful – One Night

Страхотна песен. Поздрав.
btw Някой гледал ли е “Rich Kids”?

Ще се събудиш, ще погледнеш през прозореца,
ще видиш утро, дъжд и уморените лица,
ще хвърлиш пас и ще упрекнеш времето,
но сам ще изживееш днес свойта самота.

Не молех за нищо, не исках – пак нищо. Не страдах за нищо, не плаках. Не треперех за нищо. Не мразех за нищо. Мразех само себе си… за нищо. Не се мислех за нищо… В мен виждаха повече, много повече от нищо… а някои искаха да виждат точно нищото.
И не съм била на себе си… чужда бях заради нищо. И нещото ме караше да се побърквам, да тръпна, да усещам целия свят в себе си; нещото ме давече в потоци от мисли. И само в агония и страх очаквах “нещото” да изчезне завинаги. И тогава ще се блъскам между стените на нищо и всичко. Обърквам понятията, понякога се смея сама на себе си. Малка ще се чувствам и ще лъжа, че ти си нищо, а аз съм всичко. Ще лъжа от време на време, ще лъжа по много, че вече нищо не е от значение. Това ще издигна на пиадестал, а това ще принизя до земята. Живота ми сама в него ще бъде всичко, любовта ще бъде нищо. После ще объркам полюсите. Или ще отрека и цели, и идеали. Ще има нови възгледи и нов модел, иронична гледна точка на това, което бях. Ще хвърля воала върху прашните принципи, не искам да ги виждам повече…
Била съм толкова неща, била съм всичко – и клоуна, и шибаната рок звезда в центъра на всички погледи, и молещата, и създаващата; и съзнаващата, и глупачката. Градяла съм стени и съм обичала. Сега ще разрушавам… и едва ли ще обичам. Била съм подминавана, била съм най. Какво пък значи, просто думи. Сега си спомням, че била съм ничия, била съм и за всекиго по малко. И все не съм намирала и грам смисъл. Надценявах думи и глуха съм била за много други. Продавала съм се за малко и не съм се трогвала, когато са ми давали от всичкото по много.
А колко много вярвах. Сега не вярвам в нищо. И фактите да ми говорят, съм знаела какво ще избера. Спокойна съм, аз знам в какво да вярвам, но другият не знае. Малцина знаят малко, останалите – нищо. И те се лъжат.
И малкото, и многото, и всичкото, и нищото… ще ги редувам цял живот. Преди сме се обичали, обичала съм, сега е ред на друг да ме обича.
Баланса ще направя друг живот.

—————————————————————————————————–
Април 2009
учудващо е, че някои хора всъщност разбраха това нищо-нещо
обективно погледнато “нещото” е различно за всеки – нов етап, различна страна или просто онова новото, което те кара да си правиш равносметка къде си бил, къде си сега, какво се е променило, къде е разичното…
чух, че съм станала по-студена… може би това ме провокира. Не съм съгласна, но не го оспорвам. Позамислих се.

Тя го буди, като кротко присяда на леглото с чаша кафе. Духва част от надигащата се пара в лицето му, защото така гледала на една реклама. Раздразнен той й обръща гръб, а тя се вкопчва в него и целувките й го събуждат. “Добро утро”, казва той и най-накрая се усмихва.

Тя е уморена и слънцето й пречи, защото е недоспала. Той препита пръсти с нейните и леко я придърпва напред по пътя. Тя знае, че дори и да затвори очи, той ще я води.

Тя се опитва да разкаже случка, но не може, защото й е твърде смешно. Той се засмива заедно с нея, защото обожава смеха й.

Той й отстъпва мястото си, а тя го кара да седне в нея… Смеят се.

Тя го ревнува до болка и скришом разглежда телефона му. Той знае. Усмихва се сам на тайната си, че за него тя е най-красивото момиче.

Тя понякога плаче на реклами. И на доста филми; на стихове и разкази. Той равнодушно вмята, че е гупаво и обожава нежността й. Смутена го прегръща.

Тя пуши на балкона и потрепва от студения вятър. Той – непушач – я прегръща откъм гърба и стоят така няколко минути.

Той се опитва да готви, а тя чете негово списание и се чуди какво му е толкова интересното.

Тя го моли за приказка за лека нощ, а той й разказва някакъв просташки филм, който наскоро гледал. Унасяйки се тя мърмори “стига глупости, де” и заспива с усмивка.

Тя го гледа докато спи и знае, че това е най-сладката гледка. Не иска да го буди, а й липсва. Не може да заспи, а утре я чака дълъг ден. Отпуска глава на гърдите му и ритъма на сърцето му я унася.

Те двамата добре крият тази своя тайна, но тя за него е опора, а той за нея – нежност и топлина. Един за друг, те са всичко нужно.

Крещят си; карат се за дреболии. Тя го упреква, че не я разбира, той повтаря едно и също. Тя си налага, той противоречи и се опитва да й обясни. Удря го, той я спира, като я прегръща. Защото знае, че всичко ще премине. Защото всъщност се обичат.

И ако някой отметне скиптично глава, ще кажа, ще гарантирам дори, че това е толкова реално, колкото сме ти и аз. Просто го бяхме забравили. Или умеем добре да го игнорираме. Или причисляваме щастието дължимо на милион дребни или едри чистокръвни глупости и добре бягаме от мисълта за единственото, което ни прави пъноценни…
И не, това не е фантазия, не е наивна мечта и илюзия, а е пътя обратно към реалността. Защото ако наистина нещо си струва, то е зад скритата надежда, че някога, някъде, някакси ще станеш част от нещо толкова истинско… И тогава живота започва.
——————————————————————————

——————————————————————————
Малък изблик на романтика, ще ми го простите…
Бях малко ядосана и смутена от дозина невероятно интересни интернет четива със заглавия от типа ” Как да сваля невероятно красива барманка, ако нямам 500 евро в джоба” , “Как най-мило да я изгоня на сутринта” и ” Аз съм ерген на 30 и имам нужда от сериозни връзки. Повече от 2, ако може”
Прави са си хората, но неволно реших да дам контра и да се отдам на спомени…
Написах това, защото с всеки изминал ден се убеждавам, че много от нас са загубили вяра и стимул да се борят за истинските неща, оправдавайки се (заключвайки “такива са, бее”). Защото напоследък всичко е някак половинчато или изкуствено и предизвиква спирала от самозалъгване…
Но… докато ставаме свидетели на подобни малки житейски радости, ви предагам да понамалим мисленето и да се усмихнем на неизвестното, което крие своята малка тайна за нас.

Инспирирана от my best friends (a very cute couple) …. и от една разкошна и малко позабравена песен на Queen, която Митко Атанасов навреме ми напомни “Love of my life” ( http://vbox7.com/play:e919994a )

Ако можеше да избираш каква да бъдеш, никога нямаше да поискаш да бъдеш такава, каквато си…
Лора, разкажи ми пак за звездите и за слънчевата утрин…
Ти беше единствената, която не се учеше да живее с разбито сърце, ти просто… регенерираше. Като гущер, като ангеловите криле. Някак имаше глупостта да прощаваш. Да забравяш, да загърбваш и да продължаваш. Имаше наивността да обичаш. По детски. Толкова инфантилно и предано. Винаги съм мразила вярата, от която беше изтъкано крехкото ти тяло. Надеждата, че някакво чудо ще се случи предпазваше като мантия малкото ти сърчице.
Беше толкова глупава, Лора…

Лора живееше на седмия етаж в някакъв прогнил от времето жилищен блок. Всъщност имаше избора и да живее на третия, но оттам не се виждаше изгрева над стадиона. Обитаваше три малки стаи, които й идваха в повече. Беше напълно сама. Вратата към балкона винаги беше отворена, дори и в най-студените дни. В слънчевите утрини лъчите се процеждаха през фигуралните завеси и падаха върху кухненския под. Седейки на близкото дървено столче, тя обичаше да издиша през тях цигарен дим. Лентите от синкава мъгла й приличаха на цветчета, които за миг се разлистваха и после се разтваряха във въздуха. “Всяко удоволствие е мимолетно”, помисли си тя и загаси цигарата си в малкия пепелник. Изправи се, поотупа твърде разголената си блуза и напусна квартирта за пореден път по същото време.

– Отказвам да бъда рационална – каза Лора със самодоволна усмивка.
- Нямаш избор – възпротиви се момичето, повече от приятелка, по-малко от човек, който си струва да бъде обичан. – Просто… остави тая работа и гледай ти да си добре – продължи тя.
- Аз не мога да съм теб – каза Лора, без емоция.
- Там е проблема, ти не можеш да бъдеш никого… досадно различна си .
Лора се намери седяща на висок стол в кафене, зазяпана през прозореца. Сама. Отърси се от дразнещия спомен. “Защо да съм различна”, замисли се все пак тя, “аз мога да бъда всекиго, това е най-лесното нещо на света.”
- Захарче, ще ти дам един съвет… Забрави го.
- Не Ви разбирам – обърна се Лора към непознатия, седящ вдясно от нея. Той не я поглеждаше.
- Ако ще света да се обърне, пак ще има момичета, седящи сами по кафенета, очакващи… нещо да се случи.
- Наистина ли си мислите, че знаете… какво става в ума ми – повиши тон тя, привидно ядосана.
- Щастието не е граници, в които можеш да затвориш няколко неща. Не е купчина от сбъднати илюзии. Не е победа над нещо по-силно от теб. То е преди всичко изстрадано; спечелено, а не дарено; изгубено… и после намерено – той се обърна към нея – Не е нужно да си рационална – имаше най-дълбоките сини очи – Събуди се, захарче – усмивката му беше едва доловима – Забрави ме. – каза илюзията и после се разтвори във въздуха като цигарен дим.
Ама че глупости, помисли си Лора и задържа за миг дъха си. Не е хубаво момиче да плаче. Само, и то в кафене.
Очите му не винаги бяха сини, понякога бяха кафеви. Косите му бяха светли или тъмни. Беше облечен в риза, по тениска, все беше различен. Но винаги – истински.

Телефонът й вече втори ден лежеше на нощното шкафче. Присвятваше, вибрираше от време на време, колкото да разчупи тишината. Лора лежеше на леглото си, загледана в тавана. На гърдите й разгърната стоеше полудочетена книга с дебели корици. В следващите шест минути тя се зарови в последния истински спомен, който носеше.
Беше малко преди осем часа сутринта на най-студения зимен ден, който някога бе усещала. Слънцето сякаш току-що беше изгряло. Момчето срещу нея тя обичаше повече от самата себе си. Беше опора, беше защитник,съветник, приятел с абсолютно приятелски намерения. Сякаш преди да се срещнат си бяха обещали един на друг : “Добре, съдбата да ни събере, но при едно условие : не се влюбвай в мен. Никога.” Защото ще е единствен.
- Знаеш ли, ти винаги ме зареждаш – каза той ненадейно извън темата.
- Какво. – поспря се объркано Лора.
- Ами, ти си като една малка бъбрива искрица, която не е вдъхновена от деня, а сякаш тя вдъхновява деня.
- Ама че глупости говориш – засмя се Лора искрено, – Аз мога да съм всичко, но не и нечие вдъхновение. Е, нали знаеш за синдрома ми “липса на целомъдрие” и … – но той я прекъсна.
- Абе ти си просто… истинска… – каза той, сякаш анализира нещо, и добави – Пожелай си нещо истинско…
Лора се замисли за момент…
- Пожелай ми да бъда сама… – каза тя и сякаш събра целия свят в една дума. Секунди по-късно се разсмя, колкото да измие жарта.
- Лора… – той замълча за миг и тя усети името си като забележка, но той продължи – има нещо много глупаво у теб. Ти вярваш, не – знаеш, че хората са истински, просто добре се прикриват и искаш да изтръгнеш онова истинското наяве. Сега, защо е глупаво. Ами защото ако човекът е актьор в спектакъла на живота, той ще спечели “Оскар” не за ролята на гневния, на сантименталния, на страстния, а за ролята на лъжеца. И после боли. Но ти продължаваш да вярваш, защото… – той ненадейно млъкна.
- Защото… вярвам. – каза тя колебливо.
- А кой се влюбва в нечия чужда вяра?
- Аз. – каза Лора и се усмихна. – Никой не ми даде избор дали да бъда такава, каквато съм. Имам само възможност от време на време да бъда такава, каквато очакват. Понякога усещам, че двете се припокриват. Понякога някой протяга ръка и за миг съм спокойна. И не искам да мисля дали е реално или илюзия, защото… всичко е мимолетно. И трябва да се изживее навреме… Затова нека си представим, че е истинско…
Лора се усмихна като дете, което за пръв път успява да каже азбуката без грешка. После хвана момчето под ръка и закрачи енергично.
- Чакай сега да си довърша историята… – и се загубиха в снежния пейзаж.

Когато намериха Лора на леглото й с бели завивки, тя вече беше мъртва. С недочетената книга на гърдите й. С телефона на нощното шкафче с безброй пропуснати повиквания. Хазяйката стоеше бледа и безмълвна. Няколко часа по-късно заеквайки ще обяснява, че някой идвал да я търси, но вратата стояла заключена. Не се чувало нищо. Само тихото жужене от стар телефон.

Рядко бях виждала толкова хора на едно място. Предполагах, че има много приятели. Стояха безмълвни и сериозни, малко смутени. Някои се питаха един другиго от какво е починала. Никой всъщност не е знаел. Не е подозирал. Тя никога не би казала. Едни бяха предположили, че проклетите цигари са й видели сметката. Други, по- близки за нея, се опасяваха, че нещо не било в ред със сърцето й. Нищо й нямаше на сърцето. Та то регенерираше, нали ви казах….
И може би ако можеше да избира каква да бъде, щеше да си пожелае да бъде точно такава, каквато беше… Толкова си глупава, Лора… Ти прощаваше, обичаше. И така и не забрави, че истинското съществува…

Photo by: B0n3R(DA.com)

————————————————–
Аха! Скрита реклама на “Нокия” – кънектинг пипъл.
Хипотетична ситуация !!!
Литературата е преди всичко фикционална!
Лора е абсолютно измислен образ, има за цел да провокира различна гледна точка.
Филмът “A Walk To Remember” може би малко ми е повлиял, но на абсолютно подсъзнателно ниво.
Остава да благодаря за вниманието и… наистина се надявам да ви е харесало. ;]

Не искам спокойствие… стремя се към него, но не го искам. Защото е душевна подлост, защото е изневяра към сърцето, защото е бягство от малко останалите истински неща. Искам смях, толкова искрен и неудържим, че да ме задушава. Искам сълзи от смях. Искам гледка толкова красива, че да боли. Искам тежък ден, но слънчева утрин, която да ме кара да се усмихвам. Искам ухание на пролет преди още да е свършила зимата. Искам песен, която да говори вместо мен. Искам поглед, който издава, усмивка, която провокира, докосване, от което изтръпваш.
Искам в най-скучния ден да поставим импровизацията на пиадестал и да го направим най-страхотния. Само ти и аз. Е, и още някои. Искам безсънни нощи в очакване на утрешния ден. Искам момент на чистота и простота и после да ме връхлети ураган от мисли. Искам сляпа вяра напук на онова, че нищо не било сигурно. Искам дързост – глупава и завидна. Искам моменти на лудост, да докажа на абсурда, че не означава нищо за никого, освен за себе си. Искам да разкъсам ограниченията, искам свобода, искам вдъхновение, да треперя от емоция и наивно да се моля този момент да не свършва…
И не искам спокойствие, ако мога да имам всичко това, ако мога да го изживея с теб, с вас…

————————————————————-
това… сигурно не съм писала нещо по-малко стилистично натоварено. Но пък думите на истината са прости, е казал Есхил и ако това трърдение ва’жи повече от 20 века… така да бъде ;]
inspired by Sami & Mihaela

Photo by: Mihaela (firemisha.DA)

Играта е безмилостно жестока… Поставяш правила. И още. И още. Рискуваш, блъфираш, после се блъскаш между ограниченията. Целта ти е ясна. Не губи. Всичко друго е приемливо. Пас? Не можеш, не искаш… Това ще преглътнеш, а това те побърква. Мълчиш и мълчиш, и мълчиш. После крещиш с цяло гърло. Адреналина се вдига, емоцията те дави. Лицето е каменно, ръцете треперят – крий ги зад гърба. Мислите ти са отровени, разяждани от спомени. Съвестта ти се свлича като ненужна дреха; целомъдрието отлита, все едно никога не си го притежавал. Тихо е, не чуваш нищо, нищо в ръцете, съзнанието е празно. Само… Удар след удар, след удар. Биенето на сърцето. Само то и нищо друго. Нищо друго. Студ, от който дори не трепваш. Усещаш, че… губиш.
Спокойствие. Най-сладкото, най-желаното, най-нужното. Не можеш да го сграбчиш, бързо си отива. Жестоко е. Затваряш очи. Две топли ръце те обгръщат нежно и избърсват сълзите. Това е апатия. Приемаш я в прегръдките си. Отваряш очи, усмихваш се. Всичко е наред. Тихо. Вече не чуваш… абсолютно нищо.
Ти загуби.

Нова игра? Ти си на ход.

Ти лошо постави въпроса
за тънката свада -
какво с нас се случва
и как му се виждало края.
Наред аз потръпнах
със тиха въздишка;
на лентата спомени,
а мъртвите – в Рая.
Посегнах да върна един на Земята
и плесна ръцете ми някой,
разбрах, че завинаги там са местата
на съдния ангел словата.

И долу съм. Празната мъртва обвивка.
Сърцето – без никаква съвест.
Отдавна бе спряло да бие за тебе
лъжеца без никаква смелост.

И чаках. Отнякъде, някак потаен
от Рая възкръснал е спомен.
Не спомен, а начин да скриеш сълзите
зад думите: Помниш ли? – Помня.

Но други са. Устните, силите, мислите
натъртват ни факт безусловен.
Пораснахме, други сме, чужди сме,
в любовта си не вярваме вече.

Ужасно е. Силно е, мрачно е, вечно е
да чувстваш любовния навик
и вечно да вярваш, че друг ще обикнеш
и все пак при него оставаш.

———————————————-
Февруари, 2008

Photo by: Lir-Lis (DA.com)

Ела при мен и замълчи,
дори да е неловко – не спори;
омръзна ми да мисля дали не са лъжи
твоите думи – затвори очи…

Сега сме само ти и аз, и тишината
и чувството на допир в тъмнината;
заличи и спомените, и вината;
сега ме откъсни от самотата.

Да постоим така минута- две
напук на всички празни часове
в търсене на отговора, който дава
смисъл на въпроса: какво си заслужава?

И после ще разчупиш туй мълчание
със думите, изричани хиляда пъти,
ще отговоря пак със разбирание
без да знам какво става във ума ти.

Сега ще замълча отново -
ще бъда само образа и празни думи,
че за доброто ми сърце надали
някой някога е давал пет пари.

.
.

но не ми дава мира само мисълта,
че някога ще заживеем вечно
и ще има време там – във вечността
да разберем – какво е любовта?

————————————————————–
Delirium – Silence

Photo by: Lia Saile (”Two Ships”)

Лампата в коридора засвети. Скоро майка ми влезе във всекидневната, треперейки едва доловимо. ” Няма такъв студ”, простена тя на баща ми, който разсеяно гледаше към включения телевизор. Тя отви шала от врата си и хвърли небрежен поглед, повлиян от монотонното говорене на новинаря. “Какво е станало”, попита тя докато разкопчаваше копчетата на шлифера си. “Убили някакво хлапе пред дискотека”, отвърна баща ми и усили едва звука. “Пак ли, бе”, смръщи вежди майка ми,”Къде? “София”, отговори след време татко. Настъпи мълчание, траещо не повече от минута и половина. “Какво искаш да вечеряме?”…

Малката стая беше изпълнена с ленив и малко застоял въздух. Не помня кога последно проветрявахме, навън вече четвърти ден беше ужасно студено. Отнякъде се чуваха до болка познатите ритми на нова комерсиална песен, в крайно противоречие с намаления почти до нула звук от стар рок, отвъд малката стаичка. Имах нужда да чуя нещо любимо, което да повдигне настроението ми. Правех го почти всяка вечер преди да напусна квартирата… “Не съм го виждала от година, какво става с него…?”, казах аз на телефона, докато се опитвам с една ръка да прикрепя фиба към косата си. “Ами да идва тогава”, побързах да кажа и прехвърлих телефона в другата си ръка. Въздъхнах дълбоко и огледах обстойно онази в огледалото. Гласът от другата страна спря и настъпи мълчание, достатъчно дълго, че да ми се стори неестествено за телефонен разговор. “Ела да ме вземеш”, опитах аз с най-преправено нежния глас, “Страх ме е”. “Преиграваш”, каза той и аз си дадох сметка, че сме приятели достатъчно дълго и номерата ми вече не минават. “Чакам те пред дискотеката”, продължи Радо, “15 минути”. “Не закъснявай”, натърти той след време. Усмихнах се сякаш може да ме види и затворих телефона…
Спрях се пред дискотеката малко уморена и задъхана от бързото ходене. Отново закъсняла. Усетих пулсирането на баса. Заведението, пълнещо се с танцуващи души, сякаш придобиваше собствен живот и ритъма на музиката се превърна в ударите на сърцето му. Различих позната фигура, стояща на място, без яке, и само студа я караше през време да прустъпва от крак на крак. “Съжалявам”, казах тихо, когато стигнах до него. Той не показа никаква емоция и сякаш нямаше нужда да казва каквото и да било, защото съм го чувала хиляди пъти, само хвана китката ми и закрачи, пропрявайки си път през тълпата към входа на заведението. “Лична карта”, каза разсеяно охраната, едва отбелязал моето присъствие. Зарових се в чантата си, като ненужно си придадох обидена физиономия. Секунди по-късно вече вървяхме към запазената маса. Светлините бяха все така ослепителни, колкото бяха при последното ми посещение; музиката все така оглушителна. Девойките все така оскъдно облечени, младежите все така настъпателни и предубедени. Алкохола все така евтин, задръжките все така занижени. Тълпата ме погълна. Бързо почувствах уют сред всички други. Студът беше спомен. Вечерта се разгорещяваше. Настроението се вдигаше. Танците бяха в емоция. Наздравиците зачестиха. Чувствах се освободена, защото сякаш вечерта беше наша. Аз бях сред приятели. И бях щастлива…
Усетих непознати ръце на кръста си. По гърба ми плъзна неприятна тръпка. Непознатият ме дръпна към себе си. Асоциативно го оприличих на куче, което търси къде може би има скрита храна. Усетих алкохолния му дъх , докато шептеше нещо в ухото ми. Не го разбирах. Или не исках да го разбирам. Ръката му се плъзна по корема ми – кожата ми беше ново попълнение в магазин за дамаски. “Не, мерси”, чух се да казвам и прецених най-прекия път към запазеното сепаре. Настаних се на меката мебел, придавайки си завидно величие, все едно притежавам заведението. Огледах забавляващите се с усмивка. “До дъно”, помислих си и посегнах към най-близката чаша. Когато връщах вече празната чаша, Радо седеше до мен. “Какво сега”, попита той с доловима доза досада. “Нищо”, отговорих и запалих цигара. С първата дръпка осъзнах колко задушно е станало наоколо. “Ела да изпуша една цигара навън”. Двамата станахме и напуснахме заведението, без палта, за една цигара време…
Тълпата пред входа беше все така обемна. Боях се да не изгоря някой със запалената си цигара. Радо отново пое китката ми и започна да проправя път. Шумът от гласовете се обединяваше и преминаваше през мен като звук от хористи. Някой се оплака, а друг псуваше, смътно дочувах и нечий крясък. Опитах се да го игнорирам. Отвъд тълпата вече виждах пустите улици и само малка отцепена група момчета пречеха да видя пейката, на която обичах да сядам, докато чакам компанията да се събере. Но пред себе си сега виждах само гърбовете на четири едри фигури. Последва вик, който почувствах по-близко от предишния. Сякаш тласъкът от напрежението ме накара да замръзна на място. Не бях сигурна откъде идва. Погледнах нагоре към лицето на Радо, който пристъпваше бавно, изглеждаше объркан. Поех дълбоко въздух и отворих уста, за да извикам “Какво става?”, но нещо тежко се тласна в мен и изкара въздуха от дробовете ми. Погледнах надолу. Разпилени руси коси и една студена ръка, вкопчена в долния край на блузата ми. “Спъна ли се?”, понечих да кажа, но тогава видях лицето, което побърза да се отметне на страна, отбягвайки горделиво погледа ми. Кожата й беше зачервена, грима, в повече, размазан по целия й нежен образ. Хванах ръката й. Трепереше. Не от студ. “Помощ”, помислих си и обърнах глава към Радо. Устните му се движеха, очите му бяха напрегнати , не виждах кой е онзи срещу него. Онова, което видях … беше проблясък. Бърз, но ясен. Две движения. Дискретни, ловки, премерени. И после лицето на моя приятел. Бавно пътуваше към студената земя. Ушите ми още бяха заглъхнали от тътена на гласовете. Но ясно чух екота от падналия метал… Ръцете ми се отпуснаха. Момичето премина през мен като растяща сянка, аз се свличах на колене. Скоро върховете на пръстите ми докоснаха студената повърхност. Вече не виждах лицето на Радо, около него имаше силуети, които ми се сториха стотици … и така далече… Не, не толкова далече. Ръцете ми се отблъснаха от земята с ярост… невярваща, първична, подчиняваща. Крясъците вече идваха от мен. Вече дори не помня какво казвах, навярно псувах. Помня само мигът, в който всичко причерня. Нещо ме дръпна за косата и в следващия момент бях на земята. Едра сянка прескочи ръката ми и се загуби между силуетите. Смътно долових надпис “SECURITY”. Обърнах глава настрани. На не повече от пет метра от мен лежеше Радо. “Радо, стани…”, помислих си аз, “Стани, де…” … Радо кървеше…

В малката стичка, непроветрявана от дни, цареше тишина. И само въздухът леко потреперваше от зачестяващите вибрации на телефона. Лежах на леглото си сякаш цяла вечност… гледах към светлината, идваща от екранчето и смътно разпознавах буквите. Избърсах сълзите. “Мама”… за хиляден път. Горчилката беше заседнала в гърлото ми и имах усещането, че съм загубила способност да говоря. Думите не можеха да преминават без болка… това не може да трае вечно… не трябва… “Да”, прошепнах аз, отсреща отговориха с мълчание. Вече предполагах, че съм си въобразила обаждането, когато започнах да чувам треперещия глас на майка ми. Думите й нямаха смисъл, идваха една след друга като мелодия, която съм чувала милион пъти и съм спряла да търся логика. И както думите продължаваха да се редят нежно, бавно и спокойно, така и сълзите се стичаха по лицето ми като ситен есенен дъжд – топъл и горчив, предвещаващ зима. Гласът от слушалката затихна и се наложи да си припомня последните изречени думи, а… мисля, че те бяха “Как се чувстваш?” Поех дълбоко въздух … издишайки отговорих: “Студено е…. Няма такъв студ…” , не можех да изрека нищо повече. Затворих очи и заплакох…
На стотици километри от самотната малка стаичка майка ми все още стискаше телефона и бледа като платно на художник потръпваше. Баща ми, смръщил вежди, гледаше земята, подпирайки брадичката си със сключени ръце. Най-сетне майка ми затвори телефона и погледна към баща ми, без да очаква да срещне погледа му. Стояха така известно време.
Отнякъде се чуваше красивия детски смях на племенника ми. Вероятно играеше на гоненица с котарака в детската стая. Тропането на малките му краченца отекваше чак в коридора. Мъничка сянка премина през светлината и вратата предпазливо се отвори. Детето сериозно заоглежда натипичните лица на родителите ми. Когато срещна загрижения поглед на майка ми, то лукаво се усмихна и пристъпи напред. Изпъна лявата си ръчичка напред. Пистолет играчка.
“Буум, мър-тъв си!” – каза детето и се засмя…

20.12.2008; 1:30 – 2:20АМ
повлияна от изминалите събития, филма “Bang, bang you’re dead” , P.O.D – Youth of the nation
в чест на покойния Стоян Балтов и загиналите деца преди него…

нещо комерсиално… нещо, което чуваме всеки ден… в сбит преразказ… любезно предоставен ни от Бтв в 19:30
едва ли съм успяла да повлияя с разказчето си така, както ми се иска…. но се оказа дяволски трудно първо – да пресъздам идеята в главата ми, написана за има-няма 40 минути, и второ – да се поставя на мястото на преживяващия събитието…

и все пак, благодаря за вниманието.