Лампата в коридора засвети. Скоро майка ми влезе във всекидневната, треперейки едва доловимо. “ Няма такъв студ“, простена тя на баща ми, който разсеяно гледаше към включения телевизор. Тя отви шала от врата си и хвърли небрежен поглед, повлиян от монотонното говорене на новинаря. „Какво е станало“, попита тя докато разкопчаваше копчетата на шлифера си. „Убили някакво хлапе пред дискотека“, отвърна баща ми и усили едва звука. „Пак ли, бе“, смръщи вежди майка ми,“Къде? „София“, отговори след време татко. Настъпи мълчание, траещо не повече от минута и половина. „Какво искаш да вечеряме?“…
Малката стая беше изпълнена с ленив и малко застоял въздух. Не помня кога последно проветрявахме, навън вече четвърти ден беше ужасно студено. Отнякъде се чуваха до болка познатите ритми на нова комерсиална песен, в крайно противоречие с намаления почти до нула звук от стар рок, отвъд малката стаичка. Имах нужда да чуя нещо любимо, което да повдигне настроението ми. Правех го почти всяка вечер преди да напусна квартирата… „Не съм го виждала от година, какво става с него…?“, казах аз на телефона, докато се опитвам с една ръка да прикрепя фиба към косата си. „Ами да идва тогава“, побързах да кажа и прехвърлих телефона в другата си ръка. Въздъхнах дълбоко и огледах обстойно онази в огледалото. Гласът от другата страна спря и настъпи мълчание, достатъчно дълго, че да ми се стори неестествено за телефонен разговор. „Ела да ме вземеш“, опитах аз с най-преправено нежния глас, „Страх ме е“. „Преиграваш“, каза той и аз си дадох сметка, че сме приятели достатъчно дълго и номерата ми вече не минават. „Чакам те пред дискотеката“, продължи Радо, „15 минути“. „Не закъснявай“, натърти той след време. Усмихнах се сякаш може да ме види и затворих телефона…
Спрях се пред дискотеката малко уморена и задъхана от бързото ходене. Отново закъсняла. Усетих пулсирането на баса. Заведението, пълнещо се с танцуващи души, сякаш придобиваше собствен живот и ритъма на музиката се превърна в ударите на сърцето му. Различих позната фигура, стояща на място, без яке, и само студа я караше през време да прустъпва от крак на крак. „Съжалявам“, казах тихо, когато стигнах до него. Той не показа никаква емоция и сякаш нямаше нужда да казва каквото и да било, защото съм го чувала хиляди пъти, само хвана китката ми и закрачи, пропрявайки си път през тълпата към входа на заведението. „Лична карта“, каза разсеяно охраната, едва отбелязал моето присъствие. Зарових се в чантата си, като ненужно си придадох обидена физиономия. Секунди по-късно вече вървяхме към запазената маса. Светлините бяха все така ослепителни, колкото бяха при последното ми посещение; музиката все така оглушителна. Девойките все така оскъдно облечени, младежите все така настъпателни и предубедени. Алкохола все така евтин, задръжките все така занижени. Тълпата ме погълна. Бързо почувствах уют сред всички други. Студът беше спомен. Вечерта се разгорещяваше. Настроението се вдигаше. Танците бяха в емоция. Наздравиците зачестиха. Чувствах се освободена, защото сякаш вечерта беше наша. Аз бях сред приятели. И бях щастлива…
Усетих непознати ръце на кръста си. По гърба ми плъзна неприятна тръпка. Непознатият ме дръпна към себе си. Асоциативно го оприличих на куче, което търси къде може би има скрита храна. Усетих алкохолния му дъх , докато шептеше нещо в ухото ми. Не го разбирах. Или не исках да го разбирам. Ръката му се плъзна по корема ми – кожата ми беше ново попълнение в магазин за дамаски. „Не, мерси“, чух се да казвам и прецених най-прекия път към запазеното сепаре. Настаних се на меката мебел, придавайки си завидно величие, все едно притежавам заведението. Огледах забавляващите се с усмивка. „До дъно“, помислих си и посегнах към най-близката чаша. Когато връщах вече празната чаша, Радо седеше до мен. „Какво сега“, попита той с доловима доза досада. „Нищо“, отговорих и запалих цигара. С първата дръпка осъзнах колко задушно е станало наоколо. „Ела да изпуша една цигара навън“. Двамата станахме и напуснахме заведението, без палта, за една цигара време…
Тълпата пред входа беше все така обемна. Боях се да не изгоря някой със запалената си цигара. Радо отново пое китката ми и започна да проправя път. Шумът от гласовете се обединяваше и преминаваше през мен като звук от хористи. Някой се оплака, а друг псуваше, смътно дочувах и нечий крясък. Опитах се да го игнорирам. Отвъд тълпата вече виждах пустите улици и само малка отцепена група момчета пречеха да видя пейката, на която обичах да сядам, докато чакам компанията да се събере. Но пред себе си сега виждах само гърбовете на четири едри фигури. Последва вик, който почувствах по-близко от предишния. Сякаш тласъкът от напрежението ме накара да замръзна на място. Не бях сигурна откъде идва. Погледнах нагоре към лицето на Радо, който пристъпваше бавно, изглеждаше объркан. Поех дълбоко въздух и отворих уста, за да извикам „Какво става?“, но нещо тежко се тласна в мен и изкара въздуха от дробовете ми. Погледнах надолу. Разпилени руси коси и една студена ръка, вкопчена в долния край на блузата ми. „Спъна ли се?“, понечих да кажа, но тогава видях лицето, което побърза да се отметне на страна, отбягвайки горделиво погледа ми. Кожата й беше зачервена, грима, в повече, размазан по целия й нежен образ. Хванах ръката й. Трепереше. Не от студ. „Помощ“, помислих си и обърнах глава към Радо. Устните му се движеха, очите му бяха напрегнати , не виждах кой е онзи срещу него. Онова, което видях … беше проблясък. Бърз, но ясен. Две движения. Дискретни, ловки, премерени. И после лицето на моя приятел. Бавно пътуваше към студената земя. Ушите ми още бяха заглъхнали от тътена на гласовете. Но ясно чух екота от падналия метал… Ръцете ми се отпуснаха. Момичето премина през мен като растяща сянка, аз се свличах на колене. Скоро върховете на пръстите ми докоснаха студената повърхност. Вече не виждах лицето на Радо, около него имаше силуети, които ми се сториха стотици … и така далече… Не, не толкова далече. Ръцете ми се отблъснаха от земята с ярост… невярваща, първична, подчиняваща. Крясъците вече идваха от мен. Вече дори не помня какво казвах, навярно псувах. Помня само мигът, в който всичко причерня. Нещо ме дръпна за косата и в следващия момент бях на земята. Едра сянка прескочи ръката ми и се загуби между силуетите. Смътно долових надпис „SECURITY“. Обърнах глава настрани. На не повече от пет метра от мен лежеше Радо. „Радо, стани…“, помислих си аз, „Стани, де…“ … Радо кървеше…
В малката стичка, непроветрявана от дни, цареше тишина. И само въздухът леко потреперваше от зачестяващите вибрации на телефона. Лежах на леглото си сякаш цяла вечност… гледах към светлината, идваща от екранчето и смътно разпознавах буквите. Избърсах сълзите. „Мама“… за хиляден път. Горчилката беше заседнала в гърлото ми и имах усещането, че съм загубила способност да говоря. Думите не можеха да преминават без болка… това не може да трае вечно… не трябва… „Да“, прошепнах аз, отсреща отговориха с мълчание. Вече предполагах, че съм си въобразила обаждането, когато започнах да чувам треперещия глас на майка ми. Думите й нямаха смисъл, идваха една след друга като мелодия, която съм чувала милион пъти и съм спряла да търся логика. И както думите продължаваха да се редят нежно, бавно и спокойно, така и сълзите се стичаха по лицето ми като ситен есенен дъжд – топъл и горчив, предвещаващ зима. Гласът от слушалката затихна и се наложи да си припомня последните изречени думи, а… мисля, че те бяха „Как се чувстваш?“ Поех дълбоко въздух … издишайки отговорих: „Студено е…. Няма такъв студ…“ , не можех да изрека нищо повече. Затворих очи и заплакох…
На стотици километри от самотната малка стаичка майка ми все още стискаше телефона и бледа като платно на художник потръпваше. Баща ми, смръщил вежди, гледаше земята, подпирайки брадичката си със сключени ръце. Най-сетне майка ми затвори телефона и погледна към баща ми, без да очаква да срещне погледа му. Стояха така известно време.
Отнякъде се чуваше красивия детски смях на племенника ми. Вероятно играеше на гоненица с котарака в детската стая. Тропането на малките му краченца отекваше чак в коридора. Мъничка сянка премина през светлината и вратата предпазливо се отвори. Детето сериозно заоглежда натипичните лица на родителите ми. Когато срещна загрижения поглед на майка ми, то лукаво се усмихна и пристъпи напред. Изпъна лявата си ръчичка напред. Пистолет играчка.
„Буум, мър-тъв си!“ – каза детето и се засмя…
20.12.2008; 1:30 – 2:20АМ
повлияна от изминалите събития, филма „Bang, bang you’re dead“ , P.O.D – Youth of the nation
в чест на покойния Стоян Балтов и загиналите деца преди него…
нещо комерсиално… нещо, което чуваме всеки ден… в сбит преразказ… любезно предоставен ни от Бтв в 19:30
едва ли съм успяла да повлияя с разказчето си така, както ми се иска…. но се оказа дяволски трудно първо – да пресъздам идеята в главата ми, написана за има-няма 40 минути, и второ – да се поставя на мястото на преживяващия събитието…
и все пак, благодаря за вниманието.
