Не искам спокойствие… стремя се към него, но не го искам. Защото е душевна подлост, защото е изневяра към сърцето, защото е бягство от малко останалите истински неща. Искам смях, толкова искрен и неудържим, че да ме задушава. Искам сълзи от смях. Искам гледка толкова красива, че да боли. Искам тежък ден, но слънчева утрин, която да ме кара да се усмихвам. Искам ухание на пролет преди още да е свършила зимата. Искам песен, която да говори вместо мен. Искам поглед, който издава, усмивка, която провокира, докосване, от което изтръпваш.
Искам в най-скучния ден да поставим импровизацията на пиадестал и да го направим най-страхотния. Само ти и аз. Е, и още някои. Искам безсънни нощи в очакване на утрешния ден. Искам момент на чистота и простота и после да ме връхлети ураган от мисли. Искам сляпа вяра напук на онова, че нищо не било сигурно. Искам дързост – глупава и завидна. Искам моменти на лудост, да докажа на абсурда, че не означава нищо за никого, освен за себе си. Искам да разкъсам ограниченията, искам свобода, искам вдъхновение, да треперя от емоция и наивно да се моля този момент да не свършва…
И не искам спокойствие, ако мога да имам всичко това, ако мога да го изживея с теб, с вас…
————————————————————-
това… сигурно не съм писала нещо по-малко стилистично натоварено. Но пък думите на истината са прости, е казал Есхил и ако това трърдение ва’жи повече от 20 века… така да бъде ;]
inspired by Sami & Mihaela
Photo by: Mihaela (firemisha.DA)
