°¤ Just smilE ¤°

Ако можеше да избираш каква да бъдеш, никога нямаше да поискаш да бъдеш такава, каквато си…
Лора, разкажи ми пак за звездите и за слънчевата утрин…
Ти беше единствената, която не се учеше да живее с разбито сърце, ти просто… регенерираше. Като гущер, като ангеловите криле. Някак имаше глупостта да прощаваш. Да забравяш, да загърбваш и да продължаваш. Имаше наивността да обичаш. По детски. Толкова инфантилно и предано. Винаги съм мразила вярата, от която беше изтъкано крехкото ти тяло. Надеждата, че някакво чудо ще се случи предпазваше като мантия малкото ти сърчице.
Беше толкова глупава, Лора…

Лора живееше на седмия етаж в някакъв прогнил от времето жилищен блок. Всъщност имаше избора и да живее на третия, но оттам не се виждаше изгрева над стадиона. Обитаваше три малки стаи, които й идваха в повече. Беше напълно сама. Вратата към балкона винаги беше отворена, дори и в най-студените дни. В слънчевите утрини лъчите се процеждаха през фигуралните завеси и падаха върху кухненския под. Седейки на близкото дървено столче, тя обичаше да издиша през тях цигарен дим. Лентите от синкава мъгла й приличаха на цветчета, които за миг се разлистваха и после се разтваряха във въздуха. „Всяко удоволствие е мимолетно“, помисли си тя и загаси цигарата си в малкия пепелник. Изправи се, поотупа твърде разголената си блуза и напусна квартирта за пореден път по същото време.

– Отказвам да бъда рационална – каза Лора със самодоволна усмивка.
- Нямаш избор – възпротиви се момичето, повече от приятелка, по-малко от човек, който си струва да бъде обичан. – Просто… остави тая работа и гледай ти да си добре – продължи тя.
- Аз не мога да съм теб – каза Лора, без емоция.
- Там е проблема, ти не можеш да бъдеш никого… досадно различна си .
Лора се намери седяща на висок стол в кафене, зазяпана през прозореца. Сама. Отърси се от дразнещия спомен. „Защо да съм различна“, замисли се все пак тя, „аз мога да бъда всекиго, това е най-лесното нещо на света.“
- Захарче, ще ти дам един съвет… Забрави го.
- Не Ви разбирам – обърна се Лора към непознатия, седящ вдясно от нея. Той не я поглеждаше.
- Ако ще света да се обърне, пак ще има момичета, седящи сами по кафенета, очакващи… нещо да се случи.
- Наистина ли си мислите, че знаете… какво става в ума ми – повиши тон тя, привидно ядосана.
- Щастието не е граници, в които можеш да затвориш няколко неща. Не е купчина от сбъднати илюзии. Не е победа над нещо по-силно от теб. То е преди всичко изстрадано; спечелено, а не дарено; изгубено… и после намерено – той се обърна към нея – Не е нужно да си рационална – имаше най-дълбоките сини очи – Събуди се, захарче – усмивката му беше едва доловима – Забрави ме. – каза илюзията и после се разтвори във въздуха като цигарен дим.
Ама че глупости, помисли си Лора и задържа за миг дъха си. Не е хубаво момиче да плаче. Само, и то в кафене.
Очите му не винаги бяха сини, понякога бяха кафеви. Косите му бяха светли или тъмни. Беше облечен в риза, по тениска, все беше различен. Но винаги – истински.

Телефонът й вече втори ден лежеше на нощното шкафче. Присвятваше, вибрираше от време на време, колкото да разчупи тишината. Лора лежеше на леглото си, загледана в тавана. На гърдите й разгърната стоеше полудочетена книга с дебели корици. В следващите шест минути тя се зарови в последния истински спомен, който носеше.
Беше малко преди осем часа сутринта на най-студения зимен ден, който някога бе усещала. Слънцето сякаш току-що беше изгряло. Момчето срещу нея тя обичаше повече от самата себе си. Беше опора, беше защитник,съветник, приятел с абсолютно приятелски намерения. Сякаш преди да се срещнат си бяха обещали един на друг : „Добре, съдбата да ни събере, но при едно условие : не се влюбвай в мен. Никога.“ Защото ще е единствен.
- Знаеш ли, ти винаги ме зареждаш – каза той ненадейно извън темата.
- Какво. – поспря се объркано Лора.
- Ами, ти си като една малка бъбрива искрица, която не е вдъхновена от деня, а сякаш тя вдъхновява деня.
- Ама че глупости говориш – засмя се Лора искрено, – Аз мога да съм всичко, но не и нечие вдъхновение. Е, нали знаеш за синдрома ми „липса на целомъдрие“ и … – но той я прекъсна.
- Абе ти си просто… истинска… – каза той, сякаш анализира нещо, и добави – Пожелай си нещо истинско…
Лора се замисли за момент…
- Пожелай ми да бъда сама… – каза тя и сякаш събра целия свят в една дума. Секунди по-късно се разсмя, колкото да измие жарта.
- Лора… – той замълча за миг и тя усети името си като забележка, но той продължи – има нещо много глупаво у теб. Ти вярваш, не – знаеш, че хората са истински, просто добре се прикриват и искаш да изтръгнеш онова истинското наяве. Сега, защо е глупаво. Ами защото ако човекът е актьор в спектакъла на живота, той ще спечели „Оскар“ не за ролята на гневния, на сантименталния, на страстния, а за ролята на лъжеца. И после боли. Но ти продължаваш да вярваш, защото… – той ненадейно млъкна.
- Защото… вярвам. – каза тя колебливо.
- А кой се влюбва в нечия чужда вяра?
- Аз. – каза Лора и се усмихна. – Никой не ми даде избор дали да бъда такава, каквато съм. Имам само възможност от време на време да бъда такава, каквато очакват. Понякога усещам, че двете се припокриват. Понякога някой протяга ръка и за миг съм спокойна. И не искам да мисля дали е реално или илюзия, защото… всичко е мимолетно. И трябва да се изживее навреме… Затова нека си представим, че е истинско…
Лора се усмихна като дете, което за пръв път успява да каже азбуката без грешка. После хвана момчето под ръка и закрачи енергично.
- Чакай сега да си довърша историята… – и се загубиха в снежния пейзаж.

Когато намериха Лора на леглото й с бели завивки, тя вече беше мъртва. С недочетената книга на гърдите й. С телефона на нощното шкафче с безброй пропуснати повиквания. Хазяйката стоеше бледа и безмълвна. Няколко часа по-късно заеквайки ще обяснява, че някой идвал да я търси, но вратата стояла заключена. Не се чувало нищо. Само тихото жужене от стар телефон.

Рядко бях виждала толкова хора на едно място. Предполагах, че има много приятели. Стояха безмълвни и сериозни, малко смутени. Някои се питаха един другиго от какво е починала. Никой всъщност не е знаел. Не е подозирал. Тя никога не би казала. Едни бяха предположили, че проклетите цигари са й видели сметката. Други, по- близки за нея, се опасяваха, че нещо не било в ред със сърцето й. Нищо й нямаше на сърцето. Та то регенерираше, нали ви казах….
И може би ако можеше да избира каква да бъде, щеше да си пожелае да бъде точно такава, каквато беше… Толкова си глупава, Лора… Ти прощаваше, обичаше. И така и не забрави, че истинското съществува…

Photo by: B0n3R(DA.com)

————————————————–
Аха! Скрита реклама на „Нокия“ – кънектинг пипъл.
Хипотетична ситуация !!!
Литературата е преди всичко фикционална!
Лора е абсолютно измислен образ, има за цел да провокира различна гледна точка.
Филмът „A Walk To Remember“ може би малко ми е повлиял, но на абсолютно подсъзнателно ниво.
Остава да благодаря за вниманието и… наистина се надявам да ви е харесало. ;]