Къде отиваш, когато искаш да избягаш от всичко и всички?
Ето че малкото камъче отново преобърна каруцата….
Това е моето съзнателно бягство и инстинктиво приемане на нужата от самосъхранение. Всъщност всичко, от което имам нужда е в ръцете ми, а сякаш съм дала толкова много. Че не ми е останало нищо. И въпреки нищетата остава страха да не загубя повече. Да не погубя себе си. Затова сега ще бягам. И по пътя ще си задавам въпроса:
„Къде отиваш, когато искаш да избягаш от всичко и всички?“
Всъщност съм задавала въпроса стотици пъти – и на близки, и на приятели, и на познати, и на непознати. Така, прямо в очите. Конкретен отговор не получих. Само едно лъжливо съчувствие.
Аз мрязя бягството. Това не е решение, това не е отговор или алтернатива. Това е подготовка преди една сериозна битка.
Посетих няколко места. И не спрях да мечтая. Сравнявах чувства и емоции. Фантазирах как ще посетя същото място и ще го погледна с други очи. И с усмивка ще си спомням, че някога тук съм търсела отговори. На въпроси, които човек рядко си задава. От страх може би. Морето ще ми донесе усмивка, вятъра ще ми припомни свободата, музиката ще ми даде роля и ще чуя познати гласова, които някога са изричали думи, изпълнени със смисъл и цел. Тук оставих надпис върху камък. Порязах се, докато го правех и се надявах да ми остане белег. Ей така, за спомен. Тук чух любима моя песен, която с години не бях чувала, докато отговарях на въпроси на напълно непознат. Тук оставх телефонния си номер. Дали ще звънне? Не е фатално. Вече нищо не е. Особено докато пътуваш. Тук поспрях, за да погаля ужасно красива улична котка. Тук оставих неплатена сметка. Всъщност платена със сдържана усмивка, но пък малко смях и добро настроение какво ли можеше да струва. Шот след шот и малко откровения. Тук игнорирах всичко и всички и четох Габриел Маркес. Тук танцувахме, сякаш заведението беше наше. А тук направихме рисунка на паважа. Тук оставихме следи по пясъка, които морето безпощадно заличи. Тук пък оставих част от сърцето… и едва ли пак ще го потърся. А пък тук ни наваля дъжда и само можех да се смея. Мнозина виждаха романтика, в романтиката пък – наивност. А какво ли всъщност виждат – море и пясък, и няколко красиви гледки. В слънцето – жега, в морските дълбочини- студ. В съня – почивка. Аз пък не исках да заспивам. Не докато пътувам. И в търсенето – да откривам. И да не открия, а само да търся… Без значение какво. Да събера парите, изкарани за дрехи и обувки, бижута и пиене, суета и миражи, за да пътувам. Защото знам… зачерки това, вече нищо не знам. Защото съм сигурна. В себе си може би и в единственото нещо, което никой не може да ми отнеме. Оставям и хорската злоба, и ревността, и чернилката, останала от добрите намерения, и клюките, и ниските копнежи, и недоизказаните думи. А с последните думи не оставам никому длъжна. Остана само пътя.
