°¤ Just smilE ¤°

Поредна вечер на балкона и… просто наблюдавах. Два силуета зад булото от тъмнина. Вятъра попита кои са те. Аз просто се усмихнах.

Двама непознати. Помежду си, пък и за света. Единия излязъл да пуши, другият – просто за да избяга. Подминавали ги бързащите хора. Кой си ти и как е името ти? Не, не ги интересува. И само нощната лампа отразявала сенките им, сега по-живи от тях. И дремещата котка на перваза усетила ароматния дим. Погледнала ги, не чула ни стъпка, ни дихание. И пак заспала. Та мъртвите незнайни у кого ли будят интерес?

Тези двамата дори не се погледнали. Но там, зад мъглявата им същност, зад тишината, зад горчивата амнезия, се отронила една въздишка. С молба да бъде чута. Една въздишка, изтръгната случайно, мъничка и краткотрайна, самотата счупила на две. Показала им, че в този свят на непознати, не можеш вечно да си сам.

Една въздишка пропътувала тогава светлинните години разстояние между едно пулсиращо сърце до друго. Тя върнала в света и онзи трепет във застинал сух живот, скован от мислите и предразсъдъци, изчерпаните думи и изгубени чувства. Една въздишка, по-топла от огнище, им дала онова, което те не биха купили, откраднали и разменили.

И само вятъра дочул зад въздишката скритите думи.

Аз съм тук. И съм до теб.

Ако можех, за теб бих разрушила целия свят, само за да го съградя отново такъв, какъвто искаш да го виждаш. Доста прост и ясен, няма никога да вали. И студения вятър няма да те сковава. Никога повече. В пустинята ще разцъфтят рози. Защото ги заслужаваш. И на хълма няма да ти е самотно. Гората няма да те плаши. И тогава това, че чувстваш целия свят в себе си, няма да те задушава. И никога повече няма да плачеш.

Ако можех, за теб бих накарала скитника всяка сутрин да те позравява с „добър ден“ и „лек път“. В очите му няма да виждаш нечестност, думите няма да крият ирония, не би излъгал, не би си позволил интрига, нито лицемерие. А ако го стори, бих го наказвала всеки път. И никога повече няма да се съмняваш.
Не бих научила никой на разум, защото всеки решава колко му стига. Ако можех, бих научила на смелост и добро сърце. И от нищо друго няма нужда. Останалото идва само. И никога повече няма да сваляш усмивката от лицето си.

Но не мога.

Сега двете с теб ще седнем, ще погледнем към света и ще се примирим. Ще угасне вярата, ще се роди апатията. Ще се смеем от време на време на тъпи шеги. Ще се пуснем по течението. Ще поиграем на хазарт и ще кроим планове за лична изгода. Справедливост няма. Ще грабим до болка, понякога с болка. Ще ограбваме всичко и всички. Занимахме се вече с дребните риби, сега ще ловим акули. Или пък те нас. Разлика няма. Ще отхапваме малко по малко достайнство и всеки залък е с вкус на мърша. Наслади се. Ще поиграем още малко, после ще се отегчаваме до смърт. Ще се приберем, за да разкажем на самотата къде сме били. Тя ще се смее. Или ще се смее заедно с нас.

Но не можем.

Сега двете с теб ще се изправим, ще погледнем към света и няма да се примиряваме. Ще разбудим пламъците, които винаги там са били. Ще играем, но честно. Ще изгубим милион и двеста пъти. Всеки път различно. Ще играем на сляпо, със вяра, със стил. Ще различаваме гнева от страха и злобата не би ни наранила. Защото имаме морал. Ще градим достайнство капка по капка, докато вълните накрая не ни напомнят свободата. Ще издялкаме инициалите си, за да ни запомнят. И ще забравим, че някога сме разказвали приказки за по-доброто, защото то е тук.

И ако можех, бих излекувала сърцата… Не, няма. Родили сме се прекалено крехки. Прекалено нежни, прекалено уязвими. Прекалено човешки. И не бих променила нищо.
Защото обичам.

Анри Мишо
(1899-1984)

Като се има предвид слабостта на ръцете ми, никога не би трябвало да се кандидатирам за палач. Или не бих могъл да отрежа главата правилно, или изобщо да я отрежа. В ръцете ми острието би било спряно не само от имперското препятствие на костта, но дори и от мускулите в района на вратовете на тези хора, тренирани на усилие, на съпротива.

Един ден обаче осъденият, който се представи за екзекуция, имаше врат толкова бял, толкова нежен, че кандидатурата ми за палач бе спомнена. Доведоха осъдения пред вратата ми и ми предложиха да го убия.

Понеже вратът му бе дълъг и деликатен, би могла да се отреже като филия хляб. Hе пропуснах да забележа това моментално, изкушението бе голямо. И все пак, с прочувствени благодарности, аз отказах учтиво.

Почти веднага съжалих за отказа си, но беше късно – обикновеният палач вече режеше главата. Той я отряза по най-банален начин, като всяка друга глава, следвайки обичайната си практика за обезглавяване, без дори да забележи разликата.

Тогава аз не само съжалих, но се ядосах и упрекнах себе си за бързината, нервността и необмислеността на отказа си.

_________________________________________________________________________________________
за пореден път се убеждавам колко субективна е литературата…. думите са си думи… наредени в някакъв ред, разказващи някаква история, отвеждайки те в някакво иреално измерение… и изведнъж смисълът те порязва. И започваш да кървиш. И понякога се упрекваш, че да търсиш смисъла всъщност не беше много добра идея…
Бъди палачът, бъди една от жертвите, но искай повече да знаеш…
Окей, предупреден си, сега прочети текста още веднъж, ако ли не… разкарай досадния блог….

Ето че малкото камъче отново преобърна каруцата….
Това е моето съзнателно бягство и инстинктиво приемане на нужата от самосъхранение. Всъщност всичко, от което имам нужда е в ръцете ми, а сякаш съм дала толкова много. Че не ми е останало нищо. И въпреки нищетата остава страха да не загубя повече. Да не погубя себе си. Затова сега ще бягам. И по пътя ще си задавам въпроса:
„Къде отиваш, когато искаш да избягаш от всичко и всички?“
Всъщност съм задавала въпроса стотици пъти – и на близки, и на приятели, и на познати, и на непознати. Така, прямо в очите. Конкретен отговор не получих. Само едно лъжливо съчувствие.
Аз мрязя бягството. Това не е решение, това не е отговор или алтернатива. Това е подготовка преди една сериозна битка.
Посетих няколко места. И не спрях да мечтая. Сравнявах чувства и емоции. Фантазирах как ще посетя същото място и ще го погледна с други очи. И с усмивка ще си спомням, че някога тук съм търсела отговори. На въпроси, които човек рядко си задава. От страх може би. Морето ще ми донесе усмивка, вятъра ще ми припомни свободата, музиката ще ми даде роля и ще чуя познати гласова, които някога са изричали думи, изпълнени със смисъл и цел. Тук оставих надпис върху камък. Порязах се, докато го правех и се надявах да ми остане белег. Ей така, за спомен. Тук чух любима моя песен, която с години не бях чувала, докато отговарях на въпроси на напълно непознат. Тук оставх телефонния си номер. Дали ще звънне? Не е фатално. Вече нищо не е. Особено докато пътуваш. Тук поспрях, за да погаля ужасно красива улична котка. Тук оставих неплатена сметка. Всъщност платена със сдържана усмивка, но пък малко смях и добро настроение какво ли можеше да струва. Шот след шот и малко откровения. Тук игнорирах всичко и всички и четох Габриел Маркес. Тук танцувахме, сякаш заведението беше наше. А тук направихме рисунка на паважа. Тук оставихме следи по пясъка, които морето безпощадно заличи. Тук пък оставих част от сърцето… и едва ли пак ще го потърся. А пък тук ни наваля дъжда и само можех да се смея. Мнозина виждаха романтика, в романтиката пък – наивност. А какво ли всъщност виждат – море и пясък, и няколко красиви гледки. В слънцето – жега, в морските дълбочини- студ. В съня – почивка. Аз пък не исках да заспивам. Не докато пътувам. И в търсенето – да откривам. И да не открия, а само да търся… Без значение какво. Да събера парите, изкарани за дрехи и обувки, бижута и пиене, суета и миражи, за да пътувам. Защото знам… зачерки това, вече нищо не знам. Защото съм сигурна. В себе си може би и в единственото нещо, което никой не може да ми отнеме. Оставям и хорската злоба, и ревността, и чернилката, останала от добрите намерения, и клюките, и ниските копнежи, и недоизказаните думи. А с последните думи не оставам никому длъжна. Остана само пътя.

Приятното ръмжене на дизеловия двигател ме унасяше все повече. Сутрешното слънце напичаше тъмните кръгове под очите ми. Крайно неподходящ ден да си забравя очилата. Чудех се какво толкова сънувах нощес, че да ми развали съня. Вече се колебаех дали пътуването си струва ранното ставане. Но пък ако можех да си избера едно синьо от цялата гама синьо, щеше да е точно това, което се вижда на хоризонта на пътя към Созопол в 8 часа сутринта в страхoтен юлски ден. Явно не бях толкова сляпа, колкото смятах…
Време беше да се събуждам. И да обърна внимание на хлапето до мен, което вманиачено се опитваше да намери някаква чалгичка по радиото. В тесния червеникав хечбек пътуваха две момиче, известни за Стефан (крайната ни дестинация) по-скоро като „русата“ и „черната“. Можем ли да звучим по-чалгарски? И без това постоянно ме римуват. Върнах се мислено на последния ни разговор. Ако живеехме точно на брега на морето, тя щеше да е тип хавайска мръсница, а аз щях да карам сърф и да снимам изгреви… Формално нейното е по-интересно, но омръзва… Предполагам.
- Пила ли си кафе?
Всъщност тя и за миг не се замисли дали е здравословно две момичета да се грабнат и да духнат с малко спестени пари към компанията на човек, който дори не им е запомнил имената. За русата 300 километра на изток и купон при съквартиранта на Стефан беше просто теория. Обичам хора с теория. Никога не знаеш дали, кога и по каъв начин тази теория ще пусне корени.
- Не.
Що се отнася до черната, в лятната горещина имаше едно-единствено нещо, което да я спаси от болката на еднообразието и това нещо беше импулса. Взимането на бързи решения вдигаше адреналина. Адреналина е като наркотик.
- Мълчалива си ми. Спирам.
Кафето има точно една положителна страна и тя е във внушението, че разбужда съзнанието, като де факто физически го прави на много ниско ниво. Един вид плацебо. Бях се пристрастила към едно внушение.
- Да стигнем до Созопол, там ще пием кафе. После и ще звънна на Стефан да се намерим.
Запалих една цигарка. Почти веднага колата дръпна рязко напред. Една от причините да обичам русата е синхронната ни склонност към самоунищожение от време на време. Мълчахме и се усмихвахме. И се наслаждавахме.
Една малко по-остра заобиколка избегна трупа на някогашно куче. Винаги съм се чудила какво правят тея кучета по средата на нищото. Усещах как в главата ми се зараждаше уникално тъп въпрос. Още една причина да обичам русата – беше един от малкото останали хора, които предпочитаха въпроси, на които е трудно да се отговаря, дори само заради едното бягство от клишето. Пък и да не губиш тренинг на мисълта.
- Мислиш ли, че има хора, които минават покрай тва псе и си казват…. „Чувствам се като тва псе…“
- Ми… като за начало тва куче беше меко казано мъртво и … лишено от чувства.
- Е именно.
Русата ме погледна странно, усетих го през очилата. Което не си беше добра идея, впредвид скоростта, с която се движихме.
- Нали няма да ми драматизираш сега. Ще слизаш аварийно от колата.
- Нали искаше да си говорим, ма…
- За мъртво псе…
Една причина русата да ме мрази. Карам я да мисли за особени неща тогава, когато наистина не иска. Взех й очилата и запалих цигара. Лошото беше, че на мен вече ми се говореше.
- И ние умираме по пътя… един вид.
- Повечето умират в домовете си.
- Малко от тях го осъзнават, не е ли по-добре така?
- Знаеш ли какво…
- И ти си като мен… Бих умряла десет пъти на пътя, отколкото веднъж у дома.
- Питай ме сега къде отиваме.
- Не знаем къде отиваме.
- Ми не знаем къде отиваме. Отиваме при някви непознати хора единствено с надеждата да си прекараме добре.
- И така всеки ден.
- Страх ли те е?
Мълчах секунда-две по-вече, отколкото беше нужно.
-От неизвестното? Не… Страх ме е, че добрите умират на пътя доста често. Накрая не знаеш какво остава от теб.
- Еееми, риск печели, риск губи… Умри веднъж, ще знаеш. Умри втори път – трети път не могат те барнат… Пък и сме достатъчно интелигентни да не се даваме.
Мълчах дълго… на последния завой обаче се пречупих.
- Не ме давай.
- И ти – мен.
Посмяхме се, държахме се като деца…. цял ден.
И не ни струваше много. Ние просто поехме в някаква посока. Беше по-добрия избор пред това да заседнеш на едно място и просто да чакаш нещо да се случи. Някой веднъж ми каза: „Онзи, който твърди, че това, което не те убива, те прави по-силен, е идиот. Това, което не те убива, взима по малко от теб. “ Все си мисля, че това, което не те убива, трябва да те прави по-смел. Трябва. Или оставаш сам на пътя.
И да, русата и черната прекараха дяволски добре.

Comments

~Normandus-Vang
sex – love= natural escence of human being

–
~Dionneke
lust?

~wutrro
well… sport ? ^^

~RedHot69
sex-love= good fun xD
awesome shot!!

~barfbag82
sex – love = a hot time in the sack, love the spot

Попадна ми сред останалите нововъведения в Девиант-а, които от ден на ден стават все по-еднотипни и рядко намирам нещо, което да ми грабне вниманието. Сами разбирате, че и тази снимка, ясно концептуална, не се отичава с голяма оригиналност. Бих казала дори, че е най-комерсиалното нещо напоследък… Това, на което всъщност обърнах внимание и това, върху кето попадна интереса ми всъщност, бяха коментарите. Всяка една концепция има за цел да провокира. Най-често се постига друга, разична гледна точка от официална, заседнала в съзнанието като възглед по дадения въпрос. Какво става обаче, ако няма друга гледна точка, ако няма друго мнение по даден въпрос. Ако я има само истината. Черно на бяло. И си я приел, защото нямаш друг избор. Ако отговора е един и обществото го е приел. Даденост.
Секс – Любов = Елемент от начин на живот. И в това няма нищо особено , нищо претенциозно ,нищо нелогично, нищо своеобразно. Това е понятие, на което не мога да дам име, дори да е измислено вече. Понятие, което само по себе си разширява кръгозор сред масите в обществото. Понятие, което се вкоренява в идеологията за света в поколенията бавно и постепенно. Явление като всички други, които срещаш в живота си. Явление като прекомерното използване на никотин, алкохол. Така поредното напиване с приятели звучи с еднаква амплитуда като секса за една нощ. Да, обаче в акохола и никотита никога не е имало нищо ценно… докато секса едно време значеше нещо… за някого. Секса беше логичното следствие на любовта между двама души. Сега нещата могат да обръщат посоката си от юг на север, от секса към любовта… къде се получи, къде не. С един приятел си говорихме скоро за това… във въздуха нещо се промени и времето не е същото. И в това наистина няма нищо нелогично, защото епохата е нова. И всяко нововъведение отрича предходното, то го превъзхожда, то е осъвършенствана негова версия. То е удобна, улеснена негова версия, в която ти е по-комфортно, просто защото градацията означава лекота, яснота за съзнанието да си обясни нещата такива, каквито са с прости думи. Теоцентризма беше изместен от антропоцентризма и въпреки че не го унищожи, идеята за човекът- център на вселената стабилно извоюва своята позиция в човешкото съзнание като водеща – нямам нужда от своя Бог, когато аз сам мога да стана господар на живота си. Постмодернизма се освобождава от догмите на модернизма. И модернизма дълго време е играел ролята на рефер между правило и прилагането му, между ценност и опазването й, изгражда се една стабилна философия, че за да има ред и хармония в света, трябва да се спазват някои принципи. Но идеите вече се изчерпват, законите вече не действат, идеалното не означава нищо. Навлиза понятието „копие без оригинал” … но това е друга тема. И ограниченото ми съзнание ми алармира да вметна защо от нещо толкова просто като секса за една нощ задълбах толкова… просто давам отговор на въпроса как и защо се стигна до появата му. Защото това е само началото.
Бях родена края на 80-те, осъзнавам, че израствам като личност, част от света, от 2000-а година насам, но реално пораснах през 90-те. И усещам, че във вените ми текат остатъци от мъртви идеали и ще мине време, докато организма ми ги отхвърли. Ще почакам.
Jinks ft. Beautiful – One Night

Страхотна песен. Поздрав.
btw Някой гледал ли е „Rich Kids“?

Ще се събудиш, ще погледнеш през прозореца,
ще видиш утро, дъжд и уморените лица,
ще хвърлиш пас и ще упрекнеш времето,
но сам ще изживееш днес свойта самота.

Не молех за нищо, не исках – пак нищо. Не страдах за нищо, не плаках. Не треперех за нищо. Не мразех за нищо. Мразех само себе си… за нищо. Не се мислех за нищо… В мен виждаха повече, много повече от нищо… а някои искаха да виждат точно нищото.
И не съм била на себе си… чужда бях заради нищо. И нещото ме караше да се побърквам, да тръпна, да усещам целия свят в себе си; нещото ме давече в потоци от мисли. И само в агония и страх очаквах „нещото“ да изчезне завинаги. И тогава ще се блъскам между стените на нищо и всичко. Обърквам понятията, понякога се смея сама на себе си. Малка ще се чувствам и ще лъжа, че ти си нищо, а аз съм всичко. Ще лъжа от време на време, ще лъжа по много, че вече нищо не е от значение. Това ще издигна на пиадестал, а това ще принизя до земята. Живота ми сама в него ще бъде всичко, любовта ще бъде нищо. После ще объркам полюсите. Или ще отрека и цели, и идеали. Ще има нови възгледи и нов модел, иронична гледна точка на това, което бях. Ще хвърля воала върху прашните принципи, не искам да ги виждам повече…
Била съм толкова неща, била съм всичко – и клоуна, и шибаната рок звезда в центъра на всички погледи, и молещата, и създаващата; и съзнаващата, и глупачката. Градяла съм стени и съм обичала. Сега ще разрушавам… и едва ли ще обичам. Била съм подминавана, била съм най. Какво пък значи, просто думи. Сега си спомням, че била съм ничия, била съм и за всекиго по малко. И все не съм намирала и грам смисъл. Надценявах думи и глуха съм била за много други. Продавала съм се за малко и не съм се трогвала, когато са ми давали от всичкото по много.
А колко много вярвах. Сега не вярвам в нищо. И фактите да ми говорят, съм знаела какво ще избера. Спокойна съм, аз знам в какво да вярвам, но другият не знае. Малцина знаят малко, останалите – нищо. И те се лъжат.
И малкото, и многото, и всичкото, и нищото… ще ги редувам цял живот. Преди сме се обичали, обичала съм, сега е ред на друг да ме обича.
Баланса ще направя друг живот.

—————————————————————————————————–
Април 2009
учудващо е, че някои хора всъщност разбраха това нищо-нещо
обективно погледнато „нещото“ е различно за всеки – нов етап, различна страна или просто онова новото, което те кара да си правиш равносметка къде си бил, къде си сега, какво се е променило, къде е разичното…
чух, че съм станала по-студена… може би това ме провокира. Не съм съгласна, но не го оспорвам. Позамислих се.

Тя го буди, като кротко присяда на леглото с чаша кафе. Духва част от надигащата се пара в лицето му, защото така гледала на една реклама. Раздразнен той й обръща гръб, а тя се вкопчва в него и целувките й го събуждат. „Добро утро“, казва той и най-накрая се усмихва.

Тя е уморена и слънцето й пречи, защото е недоспала. Той препита пръсти с нейните и леко я придърпва напред по пътя. Тя знае, че дори и да затвори очи, той ще я води.

Тя се опитва да разкаже случка, но не може, защото й е твърде смешно. Той се засмива заедно с нея, защото обожава смеха й.

Той й отстъпва мястото си, а тя го кара да седне в нея… Смеят се.

Тя го ревнува до болка и скришом разглежда телефона му. Той знае. Усмихва се сам на тайната си, че за него тя е най-красивото момиче.

Тя понякога плаче на реклами. И на доста филми; на стихове и разкази. Той равнодушно вмята, че е гупаво и обожава нежността й. Смутена го прегръща.

Тя пуши на балкона и потрепва от студения вятър. Той – непушач – я прегръща откъм гърба и стоят така няколко минути.

Той се опитва да готви, а тя чете негово списание и се чуди какво му е толкова интересното.

Тя го моли за приказка за лека нощ, а той й разказва някакъв просташки филм, който наскоро гледал. Унасяйки се тя мърмори „стига глупости, де“ и заспива с усмивка.

Тя го гледа докато спи и знае, че това е най-сладката гледка. Не иска да го буди, а й липсва. Не може да заспи, а утре я чака дълъг ден. Отпуска глава на гърдите му и ритъма на сърцето му я унася.

Те двамата добре крият тази своя тайна, но тя за него е опора, а той за нея – нежност и топлина. Един за друг, те са всичко нужно.

Крещят си; карат се за дреболии. Тя го упреква, че не я разбира, той повтаря едно и също. Тя си налага, той противоречи и се опитва да й обясни. Удря го, той я спира, като я прегръща. Защото знае, че всичко ще премине. Защото всъщност се обичат.

И ако някой отметне скиптично глава, ще кажа, ще гарантирам дори, че това е толкова реално, колкото сме ти и аз. Просто го бяхме забравили. Или умеем добре да го игнорираме. Или причисляваме щастието дължимо на милион дребни или едри чистокръвни глупости и добре бягаме от мисълта за единственото, което ни прави пъноценни…
И не, това не е фантазия, не е наивна мечта и илюзия, а е пътя обратно към реалността. Защото ако наистина нещо си струва, то е зад скритата надежда, че някога, някъде, някакси ще станеш част от нещо толкова истинско… И тогава живота започва.
——————————————————————————

——————————————————————————
Малък изблик на романтика, ще ми го простите…
Бях малко ядосана и смутена от дозина невероятно интересни интернет четива със заглавия от типа “ Как да сваля невероятно красива барманка, ако нямам 500 евро в джоба“ , „Как най-мило да я изгоня на сутринта“ и “ Аз съм ерген на 30 и имам нужда от сериозни връзки. Повече от 2, ако може“
Прави са си хората, но неволно реших да дам контра и да се отдам на спомени…
Написах това, защото с всеки изминал ден се убеждавам, че много от нас са загубили вяра и стимул да се борят за истинските неща, оправдавайки се (заключвайки „такива са, бее“). Защото напоследък всичко е някак половинчато или изкуствено и предизвиква спирала от самозалъгване…
Но… докато ставаме свидетели на подобни малки житейски радости, ви предагам да понамалим мисленето и да се усмихнем на неизвестното, което крие своята малка тайна за нас.

Инспирирана от my best friends (a very cute couple) …. и от една разкошна и малко позабравена песен на Queen, която Митко Атанасов навреме ми напомни „Love of my life“ ( http://vbox7.com/play:e919994a )

Ако можеше да избираш каква да бъдеш, никога нямаше да поискаш да бъдеш такава, каквато си…
Лора, разкажи ми пак за звездите и за слънчевата утрин…
Ти беше единствената, която не се учеше да живее с разбито сърце, ти просто… регенерираше. Като гущер, като ангеловите криле. Някак имаше глупостта да прощаваш. Да забравяш, да загърбваш и да продължаваш. Имаше наивността да обичаш. По детски. Толкова инфантилно и предано. Винаги съм мразила вярата, от която беше изтъкано крехкото ти тяло. Надеждата, че някакво чудо ще се случи предпазваше като мантия малкото ти сърчице.
Беше толкова глупава, Лора…

Лора живееше на седмия етаж в някакъв прогнил от времето жилищен блок. Всъщност имаше избора и да живее на третия, но оттам не се виждаше изгрева над стадиона. Обитаваше три малки стаи, които й идваха в повече. Беше напълно сама. Вратата към балкона винаги беше отворена, дори и в най-студените дни. В слънчевите утрини лъчите се процеждаха през фигуралните завеси и падаха върху кухненския под. Седейки на близкото дървено столче, тя обичаше да издиша през тях цигарен дим. Лентите от синкава мъгла й приличаха на цветчета, които за миг се разлистваха и после се разтваряха във въздуха. „Всяко удоволствие е мимолетно“, помисли си тя и загаси цигарата си в малкия пепелник. Изправи се, поотупа твърде разголената си блуза и напусна квартирта за пореден път по същото време.

– Отказвам да бъда рационална – каза Лора със самодоволна усмивка.
- Нямаш избор – възпротиви се момичето, повече от приятелка, по-малко от човек, който си струва да бъде обичан. – Просто… остави тая работа и гледай ти да си добре – продължи тя.
- Аз не мога да съм теб – каза Лора, без емоция.
- Там е проблема, ти не можеш да бъдеш никого… досадно различна си .
Лора се намери седяща на висок стол в кафене, зазяпана през прозореца. Сама. Отърси се от дразнещия спомен. „Защо да съм различна“, замисли се все пак тя, „аз мога да бъда всекиго, това е най-лесното нещо на света.“
- Захарче, ще ти дам един съвет… Забрави го.
- Не Ви разбирам – обърна се Лора към непознатия, седящ вдясно от нея. Той не я поглеждаше.
- Ако ще света да се обърне, пак ще има момичета, седящи сами по кафенета, очакващи… нещо да се случи.
- Наистина ли си мислите, че знаете… какво става в ума ми – повиши тон тя, привидно ядосана.
- Щастието не е граници, в които можеш да затвориш няколко неща. Не е купчина от сбъднати илюзии. Не е победа над нещо по-силно от теб. То е преди всичко изстрадано; спечелено, а не дарено; изгубено… и после намерено – той се обърна към нея – Не е нужно да си рационална – имаше най-дълбоките сини очи – Събуди се, захарче – усмивката му беше едва доловима – Забрави ме. – каза илюзията и после се разтвори във въздуха като цигарен дим.
Ама че глупости, помисли си Лора и задържа за миг дъха си. Не е хубаво момиче да плаче. Само, и то в кафене.
Очите му не винаги бяха сини, понякога бяха кафеви. Косите му бяха светли или тъмни. Беше облечен в риза, по тениска, все беше различен. Но винаги – истински.

Телефонът й вече втори ден лежеше на нощното шкафче. Присвятваше, вибрираше от време на време, колкото да разчупи тишината. Лора лежеше на леглото си, загледана в тавана. На гърдите й разгърната стоеше полудочетена книга с дебели корици. В следващите шест минути тя се зарови в последния истински спомен, който носеше.
Беше малко преди осем часа сутринта на най-студения зимен ден, който някога бе усещала. Слънцето сякаш току-що беше изгряло. Момчето срещу нея тя обичаше повече от самата себе си. Беше опора, беше защитник,съветник, приятел с абсолютно приятелски намерения. Сякаш преди да се срещнат си бяха обещали един на друг : „Добре, съдбата да ни събере, но при едно условие : не се влюбвай в мен. Никога.“ Защото ще е единствен.
- Знаеш ли, ти винаги ме зареждаш – каза той ненадейно извън темата.
- Какво. – поспря се объркано Лора.
- Ами, ти си като една малка бъбрива искрица, която не е вдъхновена от деня, а сякаш тя вдъхновява деня.
- Ама че глупости говориш – засмя се Лора искрено, – Аз мога да съм всичко, но не и нечие вдъхновение. Е, нали знаеш за синдрома ми „липса на целомъдрие“ и … – но той я прекъсна.
- Абе ти си просто… истинска… – каза той, сякаш анализира нещо, и добави – Пожелай си нещо истинско…
Лора се замисли за момент…
- Пожелай ми да бъда сама… – каза тя и сякаш събра целия свят в една дума. Секунди по-късно се разсмя, колкото да измие жарта.
- Лора… – той замълча за миг и тя усети името си като забележка, но той продължи – има нещо много глупаво у теб. Ти вярваш, не – знаеш, че хората са истински, просто добре се прикриват и искаш да изтръгнеш онова истинското наяве. Сега, защо е глупаво. Ами защото ако човекът е актьор в спектакъла на живота, той ще спечели „Оскар“ не за ролята на гневния, на сантименталния, на страстния, а за ролята на лъжеца. И после боли. Но ти продължаваш да вярваш, защото… – той ненадейно млъкна.
- Защото… вярвам. – каза тя колебливо.
- А кой се влюбва в нечия чужда вяра?
- Аз. – каза Лора и се усмихна. – Никой не ми даде избор дали да бъда такава, каквато съм. Имам само възможност от време на време да бъда такава, каквато очакват. Понякога усещам, че двете се припокриват. Понякога някой протяга ръка и за миг съм спокойна. И не искам да мисля дали е реално или илюзия, защото… всичко е мимолетно. И трябва да се изживее навреме… Затова нека си представим, че е истинско…
Лора се усмихна като дете, което за пръв път успява да каже азбуката без грешка. После хвана момчето под ръка и закрачи енергично.
- Чакай сега да си довърша историята… – и се загубиха в снежния пейзаж.

Когато намериха Лора на леглото й с бели завивки, тя вече беше мъртва. С недочетената книга на гърдите й. С телефона на нощното шкафче с безброй пропуснати повиквания. Хазяйката стоеше бледа и безмълвна. Няколко часа по-късно заеквайки ще обяснява, че някой идвал да я търси, но вратата стояла заключена. Не се чувало нищо. Само тихото жужене от стар телефон.

Рядко бях виждала толкова хора на едно място. Предполагах, че има много приятели. Стояха безмълвни и сериозни, малко смутени. Някои се питаха един другиго от какво е починала. Никой всъщност не е знаел. Не е подозирал. Тя никога не би казала. Едни бяха предположили, че проклетите цигари са й видели сметката. Други, по- близки за нея, се опасяваха, че нещо не било в ред със сърцето й. Нищо й нямаше на сърцето. Та то регенерираше, нали ви казах….
И може би ако можеше да избира каква да бъде, щеше да си пожелае да бъде точно такава, каквато беше… Толкова си глупава, Лора… Ти прощаваше, обичаше. И така и не забрави, че истинското съществува…

Photo by: B0n3R(DA.com)

————————————————–
Аха! Скрита реклама на „Нокия“ – кънектинг пипъл.
Хипотетична ситуация !!!
Литературата е преди всичко фикционална!
Лора е абсолютно измислен образ, има за цел да провокира различна гледна точка.
Филмът „A Walk To Remember“ може би малко ми е повлиял, но на абсолютно подсъзнателно ниво.
Остава да благодаря за вниманието и… наистина се надявам да ви е харесало. ;]