Очите и проектираха пътища в небето не веднъж, ръцете рисуваха цвети мечти и илюзии, и дирижираха живота такъв, какъвто си го пожела. Без страх от грешки, без скитащи идеи.
Думите тогава бяха всичко и променяха пространства.

Да можеха всички усмивки да бъдат записани. Да можех да зная каква е рецептата ти да провокираш без да искаш. Ще ми се всички да помнеха кога си подавала ръка за помощ, без да искаш нещо в замяна. Ще ми се и ти да помнеше цялата подкрепа, която си получавала и без която би била загубена. Ще ми се приятелствата ти да бяха по-искрени и трайни. Настояваше всички да бъдат щастливи. Но всичко е наред. Умееш да забравяш и да продължаваш.

Научи се да преодоляваш себе си, научи се да искаш силно, научи се да виждаш контрастите и да си играеш с цветовете. Даде няколко урока на наивика в себе си, осъди егоиста да си трае. Погледна на нещата по-реално и започна да се смееш. Защото знаеше, че нощта не е безкрайна, катинара има ключ, урагана отшумява, а ти имаш наглостта да търсиш решение и отговор на всичко. Мразех това у теб. Мразех това, че трудно се отказваш. Но сега разбирам тръпчинките по бузите. Докато те гледам как спиш, ти се усмихваш. Като дете наивно хванало съня в прегръдки. Дори знам какво сънуваш. Но няма да те издам…

Знам, че напук на всички сълзи остана щастлива, дори понякога зад мъглата меланхолия. Знам, че винаги си искала да останеш силна, дори да си се чувствала слаба. Знам, че пропътува хиляди километри без да търсиш нищо, а си откривала по малко от себе си. Знам, че когато си бягала, си намирала пътя към дома.

И знам, че веднъж завинаги си искала да скъсаш със страха във всичките му форми. Но винаги, когато си поемала риск, вътрешно си се страхувала, защото знаеш, че си струва. И това е провокирало и вълнението, и тръпката, и всичко, което в твоя свят има значение. И оставя следа.

За една година се опита да бъдеш всякаква, но напук на всичко остана себе си. Заобикаляше клишето и пропадаше в него, и със скрита усмивка се усъмни, че може би не си толкова обикновена.

И не съм забравила, че от малка си каза, че докато навършиш 21, искаш да направиш нещо голямо, нещо значимо. Може би се провалихме. А може би успяхме. Може би си сбъднала една мечта. Може да го осъзнаеш след година-две.

За 21 години обаче не успя да пропъдиш детето в себе си и затова се гордея с теб. Дръж го близко за моментите, когато ще имаш нужда от него.
И искам да продължиж да се радваш на малките неща в живота. Като… кафето, цигарата и приятната компания. Защото понякога това е всичко, от което имаш нужда.

А слънцето напира зад хоризонта. Време е да поемеш глътка от новия ден. Време е да се родиш за новия свят.
Отвори очи.

Честит рожден ден.

Двама непознати. Помежду си, пък и за света. Единия излязъл да пуши, другият – просто за да избяга. Подминавали ги бързащите хора. Кой си ти и как е името ти? Не, не ги интересува. И само нощната лампа отразявала сенките им, сега по-живи от тях. И дремещата котка на перваза усетила ароматния дим. Погледнала ги, не чула ни стъпка, ни дихание. И пак заспала. Та мъртвите незнайни у кого ли будят интерес?

Тези двамата дори не се погледнали. Но там, зад мъглявата им същност, зад тишината, зад горчивата амнезия, се отронила една въздишка. С молба да бъде чута. Една въздишка, изтръгната случайно, мъничка и краткотрайна, самотата счупила на две. Показала им, че в този свят на непознати, не можеш вечно да си сам.

Една въздишка пропътувала тогава светлинните години разстояние между едно пулсиращо сърце до друго. Тя върнала в света и онзи трепет във застинал сух живот, скован от мислите и предразсъдъци, изчерпаните думи и изгубени чувства. Една въздишка, по-топла от огнище, им дала онова, което те не биха купили, откраднали и разменили.

И само вятъра дочул зад въздишката скритите думи.

Аз съм тук. И съм до теб.

Ако можех, за теб бих накарала скитника всяка сутрин да те позравява с „добър ден“ и „лек път“. В очите му няма да виждаш нечестност, думите няма да крият ирония, не би излъгал, не би си позволил интрига, нито лицемерие. А ако го стори, бих го наказвала всеки път. И никога повече няма да се съмняваш.
Не бих научила никой на разум, защото всеки решава колко му стига. Ако можех, бих научила на смелост и добро сърце. И от нищо друго няма нужда. Останалото идва само. И никога повече няма да сваляш усмивката от лицето си.

Но не мога.

Сега двете с теб ще седнем, ще погледнем към света и ще се примирим. Ще угасне вярата, ще се роди апатията. Ще се смеем от време на време на тъпи шеги. Ще се пуснем по течението. Ще поиграем на хазарт и ще кроим планове за лична изгода. Справедливост няма. Ще грабим до болка, понякога с болка. Ще ограбваме всичко и всички. Занимахме се вече с дребните риби, сега ще ловим акули. Или пък те нас. Разлика няма. Ще отхапваме малко по малко достайнство и всеки залък е с вкус на мърша. Наслади се. Ще поиграем още малко, после ще се отегчаваме до смърт. Ще се приберем, за да разкажем на самотата къде сме били. Тя ще се смее. Или ще се смее заедно с нас.

Но не можем.

Сега двете с теб ще се изправим, ще погледнем към света и няма да се примиряваме. Ще разбудим пламъците, които винаги там са били. Ще играем, но честно. Ще изгубим милион и двеста пъти. Всеки път различно. Ще играем на сляпо, със вяра, със стил. Ще различаваме гнева от страха и злобата не би ни наранила. Защото имаме морал. Ще градим достайнство капка по капка, докато вълните накрая не ни напомнят свободата. Ще издялкаме инициалите си, за да ни запомнят. И ще забравим, че някога сме разказвали приказки за по-доброто, защото то е тук.

И ако можех, бих излекувала сърцата… Не, няма. Родили сме се прекалено крехки. Прекалено нежни, прекалено уязвими. Прекалено човешки. И не бих променила нищо.
Защото обичам.

Като се има предвид слабостта на ръцете ми, никога не би трябвало да се кандидатирам за палач. Или не бих могъл да отрежа главата правилно, или изобщо да я отрежа. В ръцете ми острието би било спряно не само от имперското препятствие на костта, но дори и от мускулите в района на вратовете на тези хора, тренирани на усилие, на съпротива.

Един ден обаче осъденият, който се представи за екзекуция, имаше врат толкова бял, толкова нежен, че кандидатурата ми за палач бе спомнена. Доведоха осъдения пред вратата ми и ми предложиха да го убия.

Понеже вратът му бе дълъг и деликатен, би могла да се отреже като филия хляб. Hе пропуснах да забележа това моментално, изкушението бе голямо. И все пак, с прочувствени благодарности, аз отказах учтиво.

Почти веднага съжалих за отказа си, но беше късно – обикновеният палач вече режеше главата. Той я отряза по най-банален начин, като всяка друга глава, следвайки обичайната си практика за обезглавяване, без дори да забележи разликата.

Тогава аз не само съжалих, но се ядосах и упрекнах себе си за бързината, нервността и необмислеността на отказа си.

_________________________________________________________________________________________
за пореден път се убеждавам колко субективна е литературата…. думите са си думи… наредени в някакъв ред, разказващи някаква история, отвеждайки те в някакво иреално измерение… и изведнъж смисълът те порязва. И започваш да кървиш. И понякога се упрекваш, че да търсиш смисъла всъщност не беше много добра идея…
Бъди палачът, бъди една от жертвите, но искай повече да знаеш…
Окей, предупреден си, сега прочети текста още веднъж, ако ли не… разкарай досадния блог….

Comments

~Normandus-Vang
sex – love= natural escence of human being

–
~Dionneke
lust?

~wutrro
well… sport ? ^^

~RedHot69
sex-love= good fun xD
awesome shot!!

~barfbag82
sex – love = a hot time in the sack, love the spot

Попадна ми сред останалите нововъведения в Девиант-а, които от ден на ден стават все по-еднотипни и рядко намирам нещо, което да ми грабне вниманието. Сами разбирате, че и тази снимка, ясно концептуална, не се отичава с голяма оригиналност. Бих казала дори, че е най-комерсиалното нещо напоследък… Това, на което всъщност обърнах внимание и това, върху кето попадна интереса ми всъщност, бяха коментарите. Всяка една концепция има за цел да провокира. Най-често се постига друга, разична гледна точка от официална, заседнала в съзнанието като възглед по дадения въпрос. Какво става обаче, ако няма друга гледна точка, ако няма друго мнение по даден въпрос. Ако я има само истината. Черно на бяло. И си я приел, защото нямаш друг избор. Ако отговора е един и обществото го е приел. Даденост.
Секс – Любов = Елемент от начин на живот. И в това няма нищо особено , нищо претенциозно ,нищо нелогично, нищо своеобразно. Това е понятие, на което не мога да дам име, дори да е измислено вече. Понятие, което само по себе си разширява кръгозор сред масите в обществото. Понятие, което се вкоренява в идеологията за света в поколенията бавно и постепенно. Явление като всички други, които срещаш в живота си. Явление като прекомерното използване на никотин, алкохол. Така поредното напиване с приятели звучи с еднаква амплитуда като секса за една нощ. Да, обаче в акохола и никотита никога не е имало нищо ценно… докато секса едно време значеше нещо… за някого. Секса беше логичното следствие на любовта между двама души. Сега нещата могат да обръщат посоката си от юг на север, от секса към любовта… къде се получи, къде не. С един приятел си говорихме скоро за това… във въздуха нещо се промени и времето не е същото. И в това наистина няма нищо нелогично, защото епохата е нова. И всяко нововъведение отрича предходното, то го превъзхожда, то е осъвършенствана негова версия. То е удобна, улеснена негова версия, в която ти е по-комфортно, просто защото градацията означава лекота, яснота за съзнанието да си обясни нещата такива, каквито са с прости думи. Теоцентризма беше изместен от антропоцентризма и въпреки че не го унищожи, идеята за човекът- център на вселената стабилно извоюва своята позиция в човешкото съзнание като водеща – нямам нужда от своя Бог, когато аз сам мога да стана господар на живота си. Постмодернизма се освобождава от догмите на модернизма. И модернизма дълго време е играел ролята на рефер между правило и прилагането му, между ценност и опазването й, изгражда се една стабилна философия, че за да има ред и хармония в света, трябва да се спазват някои принципи. Но идеите вече се изчерпват, законите вече не действат, идеалното не означава нищо. Навлиза понятието „копие без оригинал” … но това е друга тема. И ограниченото ми съзнание ми алармира да вметна защо от нещо толкова просто като секса за една нощ задълбах толкова… просто давам отговор на въпроса как и защо се стигна до появата му. Защото това е само началото.
Бях родена края на 80-те, осъзнавам, че израствам като личност, част от света, от 2000-а година насам, но реално пораснах през 90-те. И усещам, че във вените ми текат остатъци от мъртви идеали и ще мине време, докато организма ми ги отхвърли. Ще почакам.
Jinks ft. Beautiful – One Night

Страхотна песен. Поздрав.
btw Някой гледал ли е „Rich Kids“?

—————————————————————————————————–
Април 2009
учудващо е, че някои хора всъщност разбраха това нищо-нещо
обективно погледнато „нещото“ е различно за всеки – нов етап, различна страна или просто онова новото, което те кара да си правиш равносметка къде си бил, къде си сега, какво се е променило, къде е разичното…
чух, че съм станала по-студена… може би това ме провокира. Не съм съгласна, но не го оспорвам. Позамислих се.

Тя е уморена и слънцето й пречи, защото е недоспала. Той препита пръсти с нейните и леко я придърпва напред по пътя. Тя знае, че дори и да затвори очи, той ще я води.

Тя се опитва да разкаже случка, но не може, защото й е твърде смешно. Той се засмива заедно с нея, защото обожава смеха й.

Той й отстъпва мястото си, а тя го кара да седне в нея… Смеят се.

Тя го ревнува до болка и скришом разглежда телефона му. Той знае. Усмихва се сам на тайната си, че за него тя е най-красивото момиче.

Тя понякога плаче на реклами. И на доста филми; на стихове и разкази. Той равнодушно вмята, че е гупаво и обожава нежността й. Смутена го прегръща.

Тя пуши на балкона и потрепва от студения вятър. Той – непушач – я прегръща откъм гърба и стоят така няколко минути.

Той се опитва да готви, а тя чете негово списание и се чуди какво му е толкова интересното.

Тя го моли за приказка за лека нощ, а той й разказва някакъв просташки филм, който наскоро гледал. Унасяйки се тя мърмори „стига глупости, де“ и заспива с усмивка.

Тя го гледа докато спи и знае, че това е най-сладката гледка. Не иска да го буди, а й липсва. Не може да заспи, а утре я чака дълъг ден. Отпуска глава на гърдите му и ритъма на сърцето му я унася.

Те двамата добре крият тази своя тайна, но тя за него е опора, а той за нея – нежност и топлина. Един за друг, те са всичко нужно.

Крещят си; карат се за дреболии. Тя го упреква, че не я разбира, той повтаря едно и също. Тя си налага, той противоречи и се опитва да й обясни. Удря го, той я спира, като я прегръща. Защото знае, че всичко ще премине. Защото всъщност се обичат.

И ако някой отметне скиптично глава, ще кажа, ще гарантирам дори, че това е толкова реално, колкото сме ти и аз. Просто го бяхме забравили. Или умеем добре да го игнорираме. Или причисляваме щастието дължимо на милион дребни или едри чистокръвни глупости и добре бягаме от мисълта за единственото, което ни прави пъноценни…
И не, това не е фантазия, не е наивна мечта и илюзия, а е пътя обратно към реалността. Защото ако наистина нещо си струва, то е зад скритата надежда, че някога, някъде, някакси ще станеш част от нещо толкова истинско… И тогава живота започва.
——————————————————————————

——————————————————————————
Малък изблик на романтика, ще ми го простите…
Бях малко ядосана и смутена от дозина невероятно интересни интернет четива със заглавия от типа “ Как да сваля невероятно красива барманка, ако нямам 500 евро в джоба“ , „Как най-мило да я изгоня на сутринта“ и “ Аз съм ерген на 30 и имам нужда от сериозни връзки. Повече от 2, ако може“
Прави са си хората, но неволно реших да дам контра и да се отдам на спомени…
Написах това, защото с всеки изминал ден се убеждавам, че много от нас са загубили вяра и стимул да се борят за истинските неща, оправдавайки се (заключвайки „такива са, бее“). Защото напоследък всичко е някак половинчато или изкуствено и предизвиква спирала от самозалъгване…
Но… докато ставаме свидетели на подобни малки житейски радости, ви предагам да понамалим мисленето и да се усмихнем на неизвестното, което крие своята малка тайна за нас.

Инспирирана от my best friends (a very cute couple) …. и от една разкошна и малко позабравена песен на Queen, която Митко Атанасов навреме ми напомни „Love of my life“ ( http://vbox7.com/play:e919994a )