Не искам спокойствие… стремя се към него, но не го искам. Защото е душевна подлост, защото е изневяра към сърцето, защото е бягство от малко останалите истински неща. Искам смях, толкова искрен и неудържим, че да ме задушава. Искам сълзи от смях. Искам гледка толкова красива, че да боли. Искам тежък ден, но слънчева утрин, която да ме кара да се усмихвам. Искам ухание на пролет преди още да е свършила зимата. Искам песен, която да говори вместо мен. Искам поглед, който издава, усмивка, която провокира, докосване, от което изтръпваш.
Искам в най-скучния ден да поставим импровизацията на пиадестал и да го направим най-страхотния. Само ти и аз. Е, и още някои. Искам безсънни нощи в очакване на утрешния ден. Искам момент на чистота и простота и после да ме връхлети ураган от мисли. Искам сляпа вяра напук на онова, че нищо не било сигурно. Искам дързост – глупава и завидна. Искам моменти на лудост, да докажа на абсурда, че не означава нищо за никого, освен за себе си. Искам да разкъсам ограниченията, искам свобода, искам вдъхновение, да треперя от емоция и наивно да се моля този момент да не свършва…
И не искам спокойствие, ако мога да имам всичко това, ако мога да го изживея с теб, с вас…
————————————————————-
това… сигурно не съм писала нещо по-малко стилистично натоварено. Но пък думите на истината са прости, е казал Есхил и ако това трърдение ва’жи повече от 20 века… така да бъде ;]
inspired by Sami & Mihaela
Photo by: Mihaela (firemisha.DA)
Хазарт
Играта е безмилостно жестока… Поставяш правила. И още. И още. Рискуваш, блъфираш, после се блъскаш между ограниченията. Целта ти е ясна. Не губи. Всичко друго е приемливо. Пас? Не можеш, не искаш… Това ще преглътнеш, а това те побърква. Мълчиш и мълчиш, и мълчиш. После крещиш с цяло гърло. Адреналина се вдига, емоцията те дави. Лицето е каменно, ръцете треперят – крий ги зад гърба. Мислите ти са отровени, разяждани от спомени. Съвестта ти се свлича като ненужна дреха; целомъдрието отлита, все едно никога не си го притежавал. Тихо е, не чуваш нищо, нищо в ръцете, съзнанието е празно. Само… Удар след удар, след удар. Биенето на сърцето. Само то и нищо друго. Нищо друго. Студ, от който дори не трепваш. Усещаш, че… губиш.
Спокойствие. Най-сладкото, най-желаното, най-нужното. Не можеш да го сграбчиш, бързо си отива. Жестоко е. Затваряш очи. Две топли ръце те обгръщат нежно и избърсват сълзите. Това е апатия. Приемаш я в прегръдките си. Отваряш очи, усмихваш се. Всичко е наред. Тихо. Вече не чуваш… абсолютно нищо.
Ти загуби.
Нова игра? Ти си на ход.
Ти лошо постави въпроса
за тънката свада -
какво с нас се случва
и как му се виждало края.
Наред аз потръпнах
със тиха въздишка;
на лентата спомени,
а мъртвите – в Рая.
Посегнах да върна един на Земята
и плесна ръцете ми някой,
разбрах, че завинаги там са местата
на съдния ангел словата.
И долу съм. Празната мъртва обвивка.
Сърцето – без никаква съвест.
Отдавна бе спряло да бие за тебе
лъжеца без никаква смелост.
И чаках. Отнякъде, някак потаен
от Рая възкръснал е спомен.
Не спомен, а начин да скриеш сълзите
зад думите: Помниш ли? – Помня.
Но други са. Устните, силите, мислите
натъртват ни факт безусловен.
Пораснахме, други сме, чужди сме,
в любовта си не вярваме вече.
Ужасно е. Силно е, мрачно е, вечно е
да чувстваш любовния навик
и вечно да вярваш, че друг ще обикнеш
и все пак при него оставаш.
———————————————-
Февруари, 2008
Photo by: Lir-Lis (DA.com)
Миг мълчание ( and „a moment of clarity“ )
Ела при мен и замълчи,
дори да е неловко – не спори;
омръзна ми да мисля дали не са лъжи
твоите думи – затвори очи…
Сега сме само ти и аз, и тишината
и чувството на допир в тъмнината;
заличи и спомените, и вината;
сега ме откъсни от самотата.
Да постоим така минута- две
напук на всички празни часове
в търсене на отговора, който дава
смисъл на въпроса: какво си заслужава?
И после ще разчупиш туй мълчание
със думите, изричани хиляда пъти,
ще отговоря пак със разбирание
без да знам какво става във ума ти.
Сега ще замълча отново -
ще бъда само образа и празни думи,
че за доброто ми сърце надали
някой някога е давал пет пари.
.
.
но не ми дава мира само мисълта,
че някога ще заживеем вечно
и ще има време там – във вечността
да разберем – какво е любовта?
————————————————————–
Delirium – Silence
Photo by: Lia Saile („Two Ships“)
Лампата в коридора засвети. Скоро майка ми влезе във всекидневната, треперейки едва доловимо. “ Няма такъв студ“, простена тя на баща ми, който разсеяно гледаше към включения телевизор. Тя отви шала от врата си и хвърли небрежен поглед, повлиян от монотонното говорене на новинаря. „Какво е станало“, попита тя докато разкопчаваше копчетата на шлифера си. „Убили някакво хлапе пред дискотека“, отвърна баща ми и усили едва звука. „Пак ли, бе“, смръщи вежди майка ми,“Къде? „София“, отговори след време татко. Настъпи мълчание, траещо не повече от минута и половина. „Какво искаш да вечеряме?“…
Малката стая беше изпълнена с ленив и малко застоял въздух. Не помня кога последно проветрявахме, навън вече четвърти ден беше ужасно студено. Отнякъде се чуваха до болка познатите ритми на нова комерсиална песен, в крайно противоречие с намаления почти до нула звук от стар рок, отвъд малката стаичка. Имах нужда да чуя нещо любимо, което да повдигне настроението ми. Правех го почти всяка вечер преди да напусна квартирата… „Не съм го виждала от година, какво става с него…?“, казах аз на телефона, докато се опитвам с една ръка да прикрепя фиба към косата си. „Ами да идва тогава“, побързах да кажа и прехвърлих телефона в другата си ръка. Въздъхнах дълбоко и огледах обстойно онази в огледалото. Гласът от другата страна спря и настъпи мълчание, достатъчно дълго, че да ми се стори неестествено за телефонен разговор. „Ела да ме вземеш“, опитах аз с най-преправено нежния глас, „Страх ме е“. „Преиграваш“, каза той и аз си дадох сметка, че сме приятели достатъчно дълго и номерата ми вече не минават. „Чакам те пред дискотеката“, продължи Радо, „15 минути“. „Не закъснявай“, натърти той след време. Усмихнах се сякаш може да ме види и затворих телефона…
Спрях се пред дискотеката малко уморена и задъхана от бързото ходене. Отново закъсняла. Усетих пулсирането на баса. Заведението, пълнещо се с танцуващи души, сякаш придобиваше собствен живот и ритъма на музиката се превърна в ударите на сърцето му. Различих позната фигура, стояща на място, без яке, и само студа я караше през време да прустъпва от крак на крак. „Съжалявам“, казах тихо, когато стигнах до него. Той не показа никаква емоция и сякаш нямаше нужда да казва каквото и да било, защото съм го чувала хиляди пъти, само хвана китката ми и закрачи, пропрявайки си път през тълпата към входа на заведението. „Лична карта“, каза разсеяно охраната, едва отбелязал моето присъствие. Зарових се в чантата си, като ненужно си придадох обидена физиономия. Секунди по-късно вече вървяхме към запазената маса. Светлините бяха все така ослепителни, колкото бяха при последното ми посещение; музиката все така оглушителна. Девойките все така оскъдно облечени, младежите все така настъпателни и предубедени. Алкохола все така евтин, задръжките все така занижени. Тълпата ме погълна. Бързо почувствах уют сред всички други. Студът беше спомен. Вечерта се разгорещяваше. Настроението се вдигаше. Танците бяха в емоция. Наздравиците зачестиха. Чувствах се освободена, защото сякаш вечерта беше наша. Аз бях сред приятели. И бях щастлива…
Усетих непознати ръце на кръста си. По гърба ми плъзна неприятна тръпка. Непознатият ме дръпна към себе си. Асоциативно го оприличих на куче, което търси къде може би има скрита храна. Усетих алкохолния му дъх , докато шептеше нещо в ухото ми. Не го разбирах. Или не исках да го разбирам. Ръката му се плъзна по корема ми – кожата ми беше ново попълнение в магазин за дамаски. „Не, мерси“, чух се да казвам и прецених най-прекия път към запазеното сепаре. Настаних се на меката мебел, придавайки си завидно величие, все едно притежавам заведението. Огледах забавляващите се с усмивка. „До дъно“, помислих си и посегнах към най-близката чаша. Когато връщах вече празната чаша, Радо седеше до мен. „Какво сега“, попита той с доловима доза досада. „Нищо“, отговорих и запалих цигара. С първата дръпка осъзнах колко задушно е станало наоколо. „Ела да изпуша една цигара навън“. Двамата станахме и напуснахме заведението, без палта, за една цигара време…
Тълпата пред входа беше все така обемна. Боях се да не изгоря някой със запалената си цигара. Радо отново пое китката ми и започна да проправя път. Шумът от гласовете се обединяваше и преминаваше през мен като звук от хористи. Някой се оплака, а друг псуваше, смътно дочувах и нечий крясък. Опитах се да го игнорирам. Отвъд тълпата вече виждах пустите улици и само малка отцепена група момчета пречеха да видя пейката, на която обичах да сядам, докато чакам компанията да се събере. Но пред себе си сега виждах само гърбовете на четири едри фигури. Последва вик, който почувствах по-близко от предишния. Сякаш тласъкът от напрежението ме накара да замръзна на място. Не бях сигурна откъде идва. Погледнах нагоре към лицето на Радо, който пристъпваше бавно, изглеждаше объркан. Поех дълбоко въздух и отворих уста, за да извикам „Какво става?“, но нещо тежко се тласна в мен и изкара въздуха от дробовете ми. Погледнах надолу. Разпилени руси коси и една студена ръка, вкопчена в долния край на блузата ми. „Спъна ли се?“, понечих да кажа, но тогава видях лицето, което побърза да се отметне на страна, отбягвайки горделиво погледа ми. Кожата й беше зачервена, грима, в повече, размазан по целия й нежен образ. Хванах ръката й. Трепереше. Не от студ. „Помощ“, помислих си и обърнах глава към Радо. Устните му се движеха, очите му бяха напрегнати , не виждах кой е онзи срещу него. Онова, което видях … беше проблясък. Бърз, но ясен. Две движения. Дискретни, ловки, премерени. И после лицето на моя приятел. Бавно пътуваше към студената земя. Ушите ми още бяха заглъхнали от тътена на гласовете. Но ясно чух екота от падналия метал… Ръцете ми се отпуснаха. Момичето премина през мен като растяща сянка, аз се свличах на колене. Скоро върховете на пръстите ми докоснаха студената повърхност. Вече не виждах лицето на Радо, около него имаше силуети, които ми се сториха стотици … и така далече… Не, не толкова далече. Ръцете ми се отблъснаха от земята с ярост… невярваща, първична, подчиняваща. Крясъците вече идваха от мен. Вече дори не помня какво казвах, навярно псувах. Помня само мигът, в който всичко причерня. Нещо ме дръпна за косата и в следващия момент бях на земята. Едра сянка прескочи ръката ми и се загуби между силуетите. Смътно долових надпис „SECURITY“. Обърнах глава настрани. На не повече от пет метра от мен лежеше Радо. „Радо, стани…“, помислих си аз, „Стани, де…“ … Радо кървеше…
В малката стичка, непроветрявана от дни, цареше тишина. И само въздухът леко потреперваше от зачестяващите вибрации на телефона. Лежах на леглото си сякаш цяла вечност… гледах към светлината, идваща от екранчето и смътно разпознавах буквите. Избърсах сълзите. „Мама“… за хиляден път. Горчилката беше заседнала в гърлото ми и имах усещането, че съм загубила способност да говоря. Думите не можеха да преминават без болка… това не може да трае вечно… не трябва… „Да“, прошепнах аз, отсреща отговориха с мълчание. Вече предполагах, че съм си въобразила обаждането, когато започнах да чувам треперещия глас на майка ми. Думите й нямаха смисъл, идваха една след друга като мелодия, която съм чувала милион пъти и съм спряла да търся логика. И както думите продължаваха да се редят нежно, бавно и спокойно, така и сълзите се стичаха по лицето ми като ситен есенен дъжд – топъл и горчив, предвещаващ зима. Гласът от слушалката затихна и се наложи да си припомня последните изречени думи, а… мисля, че те бяха „Как се чувстваш?“ Поех дълбоко въздух … издишайки отговорих: „Студено е…. Няма такъв студ…“ , не можех да изрека нищо повече. Затворих очи и заплакох…
На стотици километри от самотната малка стаичка майка ми все още стискаше телефона и бледа като платно на художник потръпваше. Баща ми, смръщил вежди, гледаше земята, подпирайки брадичката си със сключени ръце. Най-сетне майка ми затвори телефона и погледна към баща ми, без да очаква да срещне погледа му. Стояха така известно време.
Отнякъде се чуваше красивия детски смях на племенника ми. Вероятно играеше на гоненица с котарака в детската стая. Тропането на малките му краченца отекваше чак в коридора. Мъничка сянка премина през светлината и вратата предпазливо се отвори. Детето сериозно заоглежда натипичните лица на родителите ми. Когато срещна загрижения поглед на майка ми, то лукаво се усмихна и пристъпи напред. Изпъна лявата си ръчичка напред. Пистолет играчка.
„Буум, мър-тъв си!“ – каза детето и се засмя…
20.12.2008; 1:30 – 2:20АМ
повлияна от изминалите събития, филма „Bang, bang you’re dead“ , P.O.D – Youth of the nation
в чест на покойния Стоян Балтов и загиналите деца преди него…
нещо комерсиално… нещо, което чуваме всеки ден… в сбит преразказ… любезно предоставен ни от Бтв в 19:30
едва ли съм успяла да повлияя с разказчето си така, както ми се иска…. но се оказа дяволски трудно първо – да пресъздам идеята в главата ми, написана за има-няма 40 минути, и второ – да се поставя на мястото на преживяващия събитието…
и все пак, благодаря за вниманието.
Reincarnation
Отворих вратата. Отвъд беше пусто – празно бяло пространство , сякаш натъртваше факта, че нито един елемент от моето бъдеще не подлежи на съзнателното ми решение. Отново треперя. Без причина. Не е страх, не е яд, не се чувствам нервна. Не съм слаба, не съм объркана, не мразя, не обичам. Но не съм спокойна – някой вътре в мен крещи, но не мога да го чуя. Нека го убия, този ден е мой, той ще се завърне утре. Самотата вече не ме плаши, не е и желана, не се натрапва, с нея двете просто си мълчим в моментите, когато изгубим смисъла…
Какво се промени? Характера, държанието, мисленето, компанията, обстановката, усещането за присъствие, допира с непознатото и с непознатия?
Гордостта ми е изкривена – тя е там величествено извисена и неочаквано пада на колене пред фалшиви кумири и в надежди от пепел търпеливо чака своя феникс. Така тя остарява : висока и красива… и после прегърбена и покрита с катран…
Кой роди борбата в мен? Кой отне най-полезния ми талант – да се отказвам? Кой ми даде силата да тичам срещу течението и да вярвам, че някой ще поеме протегнатата ръка и ще ме скрие за миг покой… от повече нямам нужда. Не знам кой си, но те има. Не знам къде си, но ще останеш. Не знам какъв си, но ще крещиш ли, когато се изричат празни думи? Ще молиш ли да остана, когато искам да си тръгна, да напусна себе си?
Всичко беше малко и сега порасна. Без предупреждение, без атаки. Простите нужди се превърнаха в желания, мечти, амбиции. Моето сърце е хищник. Поглъща бързо и безцеремонно, и единственото вечно е жаждата за още. Аз съм егоист. Аз съм детето, което изтръгна крилете си, недоразвити от болка. Не съжалявам, не греша, не обещавам и вече не плача. Не бягам от спомените, бягам от мълчанието, крия се от логиката и все така браня сърцето от яростта на разума…
Пред мен хоризонта е чист… и малко слънчев. Зазорява се. Явно настъпва новия ден. Посрещам го с усмивка. Тишината не ме дразни – наслаждавам й се. Защото очаквам шума на вятъра и вече няма значение дали ще духа срещу мен или е попътен. Не ме плаши, чувствам, че тежа на мястото си и напук на всичко аз съм готова. Готова за новия ден.
photo by: Mechanical Alpha (Ran Rankov)
е, хайде, почна се… нали го чакахте, ами тогава действайте. Направете всичко възможно тази вечер да е безкрайна, да отекне във вечността, защото ще усетите момента на истинската еуфория, мигът-вечност. И ще видите като в предсмъртен проблясък себе си преди седмица, месец, година, преди 5 години… как се променихме, не мога да позная себе си и вас. Как се променихме, как се карахме за дреболии и как се смяхме от скука, как мразехме равнодушието и свикнахме с лицемерието. Как отворихме очите си за света, истинския свят, посрещнахме го със сълзи, от онези прогарящи, пречистващи сълзи, като бебешкия плач, когато поема живота.
Децата умират. Вижте красивите дами… с колкото ефектни толкова и болезнени артикули, вижте елегантните момчета, онзи ден купили първото си сако. Вижте очите им, те дават всичко и не обещават нищо, защото не знаят какво всъщност ги очаква, но имат своята фантазия и в този ден тя за тях е всичко нужно.
Когато на раздяла прегърнеш някой усети трепета му, как емоцията прелива, как пулсират гласовете, как нямаш думи, а се разбирате… как боли, а се смеете.
Когато се обърнеш назад спокоен към вече миналото си спомни децата и какви уроци те научиха. Спомни си и сравни усещането, когато прекрачи прага за пръв път. Спомни си как строгите беземоционални лица на вечно правите учещи ни признаха превъзходството ни. Но най-вече си спомни приятелите. Тези, които правеха деня ти по-приятен, по-справедлив и доказваха за пореден път, че никога няма да бъдеш сам… Всъщност, защо да си ги спомняш, ти никога няма да ги забравиш…
Експлозия. Така нарекохме деня. Да докажем, че това сме ние…
и наздраве, до последна капка… емоция 
тръпката
3,2,1 у-вол-не-ни-еее…
но дотогава има доста време, ако трябва да бъдем точни…
Emotions
Имаме нова страница !!!, която сама говори за себе си, така няма да се обяснявам
Holdin’ On
Тъжна вест, в Сенди от два дни не се е чувала чалга. Опечалените протестират. Сега по темата…
По принцип, когато чуя някоя песен, която да ме жегне отвътре, се захващам да драскам нещичко…Не, не беше чалга,въпреки че веднъж щях да се просълзя пропявайки „освободете дансинга и доведете любовта в лицето й да изкрещя каква нещастница е тя“… но това е друга тема. Песента, която ме накара да нарисувам нещо, на което дори аз да се изкефя, се казва Holdin’ On и е в изпълнение на Ferry Corsten. Иначе стара, за моя плейлист се оказа нова и доста често пускана. „My hands are tied behind my back“ пропява за пореден път Шели и аз ви показвам това, което издрасках преди време, но нямах възможността да покажа до момента, в който Ивчо, съученика-злато и много добър приятел, предложи услугите на скенера си ;]
Айде дано ви хареса
(вижте я на по-голям размер в отдел „Моливче“;)
